Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 127

Само че дори наистина да реша да продължа към отвъдното, дали в крайна сметка ще се озова на същото място като тях? Или ще се отклоня някъде по пътя и в крайна сметка ще се озова в безкрайната бездна на Шадоуленд вместо в прекрасното място отвъд?

Поемам си дълбоко въздух и се помествам. Повдигам единия си крак от подгизналата, разкаляна като блато почва и тъкмо се каня да поема по този път, когато внезапно ме залива вълна от спокойствие. Този нежен, успокоителен прилив може да значи само едно… само един човек извиква тези усещания у мен. Този покой е така различен от трепета и пламъка, които характеризират присъствието на Деймън. Въобще не се учудвам, когато се обръщам и откривам, че Джуд е застанал до мен.

— Знаеш накъде води той, нали? — Посочва с ръка към изящните извивки на моста.

Старае се гласът му да остане ясен и твърд, но не успява да скрие лекото потрепване, което говори само за себе си.

— Знам къде води другите… — Свивам рамене и стрелвам с поглед първо него, после и моста. — Но нямам представа къде ще отведе мен.

Той ме поглежда, а после застива с наклонена на една страна глава и започва бавно и настойчиво да ме изучава. Когато проговаря отново, гласът му е внимателен и премерен:

— Води отвъд. И именно дотам стигат всички. Няма отделни линии или релси. Не се допуска дискриминация по какъвто и да било признак. Този тип присъди и разделения остават на земята, тук не важат.

Свивам рамене. Не успя да ме убеди — той не знае онова, което зная аз. Не е виждал всичко, което аз видях. А и как би могъл да разбира нещата, които важат — или не важат — спрямо мен?!

— Независимо от това — отсича той, усетил съвсем ясно мислите ми, все едно съм ги изказала на глас. — Просто смятам, че още не ти е време дори да обмисляш нещо подобно. Животът и така е достатъчно кратък, нали знаеш? Дори в онези моменти, когато ти се струва, че е много, много дълъг. Когато в крайна сметка свърши, се оказва, че е само проблясък, кратко примигване на фона на вечността. Можеш да ми вярваш.

— За теб може би… но не и за мен — заявявам.

После го поглеждам така открито и решително, че би трябвало да разбере какво става. В момента се каня да му се доверя, да му разкажа всичко — цялата горчива история, да му разкрия всичко, което толкова време сдържах и пазих за себе си. Достатъчно е само да ме попита и ще получи пълните ми самопризнания.

— За мен представлява много повече от „кратко примигване“.

Той потрива брадичка, а веждите му се сключват неразбиращо. Очевидно е, че изпитва затруднение да проумее думите ми.

И това ми стига. Достатъчно е да усетя, че има желание да разбере… и си изпявам всичко. Абсолютно всичко, от игла до конец. Думите започват да се изливат — бързат толкова, че се препъват една в друга, сливат се и се разбъркват. Започвам още от онзи първи ден, деня на катастрофата, когато Деймън ми даде да пия от еликсира и ме превърна в онова, което съм сега… и стигам до истината за Роман, кой е той в действителност и какъв пъклен план измисли, за да ни попречи с Деймън да бъдем заедно. Разправям му за Ава и близначките, за странното минало, което ги свързва, за това, че превърнах Хевън в изрод като самата мен, за чакрите, които са единственото ни слабо място и единственият начин да бъдем унищожени напълно… Накрая му споделям и ужасната истина за Шадоуленд, вечната бездна, в която пропадат всички безсмъртни и която е единствената причина все още да се колебая от тази страна на моста. Думите напират и изскачат толкова бързо, че просто не мога да ги спра — и със сигурност не успявам да ги обмисля предварително. Така че спирам с опитите. Толкова облекчена се чувствам, че най-после мога да сваля това бреме от гърба си, толкова съм изнервена от непрекъснатите усилия да запазя спокойната си фасада, да не откача напълно… Толкова съм благодарна, че той ми позволява да споделя всичко това.