Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 126

Почти не забелязвам, че температурата на въздуха е спаднала с поне няколко градуса, нито пък ми прави впечатление, когато проблясващата златиста омара край мен става по-плътна и по-непрозрачна.

Може би това ми невнимание обяснява шока ми, когато го виждам. Когато осъзнавам, че без да се усетя, съм достигнала мястото, където мъглата винаги е непрогледна и където лесно можеш да се изгубиш и никога повече да не откриеш обратния път.

Вглеждам се в познатите очертания, разнищените и износени въжета, изкорубеното и полуизгнило дърво. Древното съоръжение ту изплува от мъглата, ту се скрива отново, но дори и от това разстояние веднага разбирам какво представлява.

Няма как да сбъркаш моста, който води към отвъдното.

Мостът на душите.

Коленича до него. Краката ми потъват във влажната мека земя, над която мъглата се спуска като покров. Опитвам се да проумея дали това не е някакъв знак, дали не съм била доведена тук нарочно. Дали не е настъпило времето най-после да го прекося.

Ами ако шансът, който вече отказах веднъж, ми се предлага отново? Някакво специално предложение, без въпроси — оферта, пазена единствено за постоянни клиенти като мен?

Пресягам се към парапета — старо и разядено от времето въже, което сякаш всеки миг ще се скъса безвъзвратно. Поглеждам към средата, където мъглата се сгъстява още повече и става толкова плътна, че крайната точка на моста си остава забулена в бяло загадка. Напомням си, че това е същият мост, по който Райли премина по мое настояване; същият, по който родителите ми и Жълтурко стигнаха отвъд. А след като всички те успяха да го сторят, не би могло да ми се случи нищо лошо, нали?

Тоест… какво ми пречи просто да стана, да си поема дълбоко въздух и да поема по него?

Ами ако всичко, което се иска от мен, за да разреша проблемите си, да се отърва от чудовището, да унищожа тъмния пламък и да видя отново семейството си, е да направя тази малка крачка? А после и още една.

Няколко крачки — и ще се озова в техните топли, разтворени за прегръдка ръце.

Няколко крачки — и вече ще съм достатъчно далеч, недостижима за Роман, Хевън, близначките, Ава… и ужасната каша, която сътворих.

Няколко крачки… и ще открия покоя, към който се стремя.

Говоря сериозно — та какво лошо би могло да ми се случи? Сигурна съм, че семейството ми ме чака там… и ще се съберем отново, точно както става във филмите за живот след смъртта.

Хващам се здраво за въжето и се изправям с негова помощ. Краката ми треперят и почти не ме държат. Навеждам се напред и се напрягам да видя по-добре гледката пред себе си. Чудя се колко далеч трябва да стигна, преди да премина точката, след която няма връщане назад. Спомням си думите на Райли, че е отишла до средата, след което се върнала, за да ме потърси… само че се объркала заради мъглата и после не успяла да открие моста отново. Е, само за кратко, но все пак.