Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 125

— Бях готов да те заведа до нея, но ти избра друго. И понеже в последния миг промени решението си… — Повдига вежда, сякаш знае източника на моята сила. — Това не променя нищо. Ти избра мен, Евър. Аз съм това, което желаеш най-силно. Но сега, след изпълнението ти отпреди малко, няма да получиш нито едното, нито другото.

Поглежда ме твърдо и поклаща глава.

— Няма да имаш втори шанс след този удар под кръста.

Стоя до него, а тъмният пламък бушува в мен, тласка ме към тези морскосини очи, златна разрошена коса, влажни приканващи устни, стегнати, добре оформени бедра.

— Не — смънквам аз и правя крачка назад. — Аз не искам теб. Аз никога не съм те искала. Това не съм аз… това е нещо друго. Не е моя вината, аз не мога да го контролирам!

Стисвам устни, знам, че има само един начин да се измъкна оттук, но не трябва да го правя пред него, не бива да допускам да ме заподозре така. Но все пак не мога напълно да се доверя на краката си, че ще ме отведат някъде другаде, а не в леглото му.

Притискам амулета си към гърдите и се съсредоточавам върху трептящия златен воал. Представям си портала към Съмърленд и виждам как се отваря пред мен, и тъкмо се каня да мина през него, когато той казва:

— Евър, малка глупачка такава! Не осъзнаваш ли, че вече няма никаква разлика между теб и твоето… чудовище? Ти си чудовището. То е тъмната ти страна, сянката на твоето Аз — и сега сте слети в едно.

Двайсет и шеста глава

Приземявам се насред обширното уханно поле. Усещам неохота и вина, защото знам, че не биваше да го правя. Не биваше да идвам тук. Не трябваше да позволявам Роман да стане свидетел на изчезването ми. Само че… какъв друг вариант имах?

Решителността ми отслабваше, разядена от чудовището в мен. Още само няколко секунди в негово присъствие — и краят със сигурност щеше да настъпи. Моят край. Крахът на всичко, на което държа. Защото това нещо е… Роман е прав. Напълно прав, за мое нещастие. Причината, поради която изгубих — единствената причина, заради която не успях да получа онова, което искам — е именно тази. Провалих се, защото чудовището наистина съм аз. Между мен и него разлика няма. То решава, то нарежда и предприема действия. Аз само се возя на това влакче на ужасите, при това — без да имам представа къде са спирачките му или как да сляза. Останах без възможности. Не знам към кого да се обърна. Знам само едно: заклинанието, което трябваше да върне нещата по местата им, не се получи. Нито пък последното — да се съюзя с Хеката.

А пък Деймън… ами, в момента и Деймън не може да ме спаси.

Той не бива никога да научава за отвратителния грях, който почти извърших.

Не може да изживее и следващите сто години в опити да ме спаси от самата мен.

Стигнала съм дъното и няма как да изплувам. Паднала съм толкова ниско, че път нагоре няма. Няма как да върна живота си в релсите.

Няма да се върна на земята и да рискувам всичко това отново.

Затова се скитам без посока и без никаква представа какво ще правя, ако все пак се озова някъде.

Оставям зад гърба си потока с цветовете на дъгата. Краката ми се движат бавно, мързеливо… всъщност буквално се влача. Не обръщам никакво внимание, когато потокът свършва и земята под петите ми се превръща в разкаляна, подгизнала пътека.