Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 124

Нищо.

Никога. Никога повече.

Той разделя краката ми, а аз смело се приготвям за кратката болка, която спомена, че ще изпитам. Обръщам глава, за да се погледна в огледалото на отсрещната стена, където съзирам отражението на момиче с огненочервена коса, полупрозирна светла кожа, яркозелени очи и усмивка, която е толкова дива и страстна, че я разпознавам веднага.

Същия образ вижда и той, когато ме гледа.

Само че това не съм аз. Изобщо не съм аз!

— Готова ли си, любима? — Поглежда ме Роман с изписано на лицето му очакване.

И когато кимвам в съгласие, а тялото ми се надига, за да срещне неговото, не аз се отзовавам. Чудовището може и да владее тялото ми, но по никакъв начин не може да контролира сърцето или душата ми.

Както Роман каза преди малко: Накрая истината винаги побеждава.

И за мой късмет душата ми знае резултата.

Затварям очи и се съсредоточавам върху сърдечната си чакра, виждам вихрено въртящото се зелено колело на енергията, която се излъчва точно от средата на гърдите ми, насърчавам го да нарасне и да разпростре светлината си, да става все по-голямо и по-голямо, докато…

Роман прошепва името ми — само че това не е наистина моето име, а нейното, гласът му е изпълнен с очакване. Той няма търпение да започне, без да има никаква представа какво съм замислила и че поне за миг аз успях да победя.

Повдигам коляно и го забивам в тялото му. В ушите ми прокънтява викът му на агония; той се стисва с две ръце между краката и за миг от очите му се вижда само бялото. Аз се измъквам изпод него. Движа се бързо, припряно, защото знам, че е въпрос на секунди, преди той да се съвземе и отново да ме нападне с пълни сили.

— Къде я криеш? — питам аз, докато трескаво обличам дрехите си и слагам амулета обратно на врата си.

И без да поглеждам, зная, че той ме вижда отново като русокосата синеока мен.

— Къде е? — повтарям още по-настойчиво и започвам да оглеждам малката, добре подредена лаборатория.

Той свежда глава и внимателно започва да оглежда щетите.

— Мътните да те вземат, Евър… — измърморва.

Но аз нямам време за това.

— Кажи ми къде е! — изкрещявам, като се мъча да се фокусирам върху сърдечната си чакра и притискам силно амулета си към гърдите.

— Луда ли си?

Навлича дънките си и се намръщва.

— Прилагаш ми подобна мръсна хватка, след което очакваш да ти помогна? — Тръсва вбесено глава. — Забрави! Можеше да получиш противоотровата, можеше да си си тръгнала с нея още преди десет минути, но ти направи своя избор, Евър. Честно и почтено, както и двамата знаем. Бях готов да ти я дам. Да, и още нещо — не, не е тук, така че не си прави труда да попиляваш това място, за да я намериш. Сериозно, за толкова глупав ли ме мислиш?

Облича отново халата си и плътно придърпва краищата му върху гърдите си, сякаш за да не ме изкуши отново. Само че — независимо че в мен чудовището все още ръмжи и настоява за внимание — аз вече не се интересувам от него. Звярът може да е жив и дори да се чувства чудесно, но в момента моите сърце и душа държат юздите.