Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 123

— По-внимателно, любима. — Хваща китките ми и ме дръпва плътно към тялото си, очите му са присвити, устните му влажни и сочни. — Никога не съм си падал по драскотини, независимо колко бързо ще заздравеят.

С тези думи ме отблъсква от себе си, погледът му се спуска по тялото ми… гладен, хищен, а аз… аз съм сякаш неговото пиршество.

— Също така няма да използваме тези глупости. — И през смях отвързва амулета от врата ми и го мята към другия край на стаята, където той се търкулва, отскача и с дрънчене застива на земята.

Но на мен не ми пука за талисмана. Не ме интересува нищо друго, освен докосването на неговите пръсти, които се плъзгат надолу по гърба ми, начина, по който заравя глава в косата ми и притиска нос към шията ми, вдишва дълбоко, изпълвайки се с моето ухание. Погледът му гори в моя, докато ме вдига на ръце и ме отнася на канапето. Сваля халата и разкопчава дънките си, а междувременно аз прокарвам ръка по голата му кожа и го дърпам към себе си, нетърпелива да усетя целувката му, устните му върху моите.

Ахвам, когато той ме отблъсква, сваля ръцете ми от врата си и отсича:

— По-спокойно, любима. Ти си тази, която не обича прелюдиите, забрави ли? Ще имаме много време за игри оттук нататък, но първо да свършим с това. В края на краищата, чакаш от… колко? Четиристотин години, май?

Дръпвам го отново към себе си, жадна за още… за кожата му, за вкуса му… Тялото ми отчаяно се извива и се стреми към неговото, устните ми са изтръпнали и алчни за всичко, което той може да им даде. Искам да ме желае, както аз го желая, и съм готова да направя всичко само за да го накарам да ме целуне — но изведнъж си спомням какво значи всичко…

А Роман събува дънките си, пъхва коляно между бедрата ми и после се намества отгоре ми с думите:

— Ще боли само за минутка, любима, а после…

А после ме поглежда и всичко спира — очите му блестят с копнеж, устните му са отворени в почуда, а онзи поглед — погледът, за който от толкова време жадувам, изведнъж се настанява на лицето му.

Погледът, който ми казва, че той ме желае — нуждае се от мен — толкова, колкото и аз го желая, и се нуждая от него.

Дръпвам го към себе си, отчаяно искам да усетя устните му, притиснати до моите. В този миг той се надвесва над мен, а в шепота му долавям стаено благоговение:

— Дрина…

Отдръпвам се назад. С присвити очи, объркана, го поглеждам и съзирам онова, което вижда той — огненочервена коса, порцеланова кожа, изумруденозелени очи — образ, който не принадлежи на… мен.

— Дрина… — шепне той. — Дрина, аз…

И макар че тялото ми все още отвръща на допира му и приветства нежните ласки, с които обсипва кожата ми, сърцето ми се свива. То не иска да играе тази игра. Нещо не е наред… нещо напълно се обърка… нещо, което долавям само с периферията на сетивата си. Но тъкмо когато това усещане започва да придобива форма, той рязко дръпва роклята ми и тя се свлича на пода.

И когато се вглеждам в очите му и срещам този стъклен поглед, знам, че вече е почти тук. Подаръкът за рождения ми ден — това, което най-много искам — съвсем скоро ще бъде мое. Смътно осъзнавам, че от този момент нататък вече нищо няма да е същото.