Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 122

Взирам се в ръката, която е протегнал във въздуха пред мен — загоряла, силна, приканваща да я докосна. И въпреки че знам, че не мога да го направя, че няма да успея да го задържа, все пак стисвам зъби и опитвам. Притискам пръсти в нея, хладината на кожата му се излъчва през мекия копринен плат на ръкава му, от което тъмният пламък в мен започва да гори.

Роман нашепва в ухото ми с нежен, плътен глас:

— Усещаш ли го?

Гледам го, но не усещам нищо друго, освен настойчивия пулс, който бие в мен, докато тялото ми се изпълва с топлина. Топлина, която се стреми единствено към идващото от него хладно сладко облекчение.

— Добре, а сега искам да ми зададеш въпрос, прост въпрос с еднозначен отговор — и то отговор, който вече знаеш. Даваш ми един момент да се съсредоточа върху отговора и да го кажа едновременно мислено и устно, докато ти се опитваш да натискаш ръката ми надолу с двата си пръста.

Хвърлям поглед първо към часовника си, а после и към него. Коляното ми се тресе лудо — знам, че не ми остава още много.

Но той само кимва с все още вдигната ръка и с поглед ме насърчава:

— Истината става по-силна, лъжите отслабват — сега е твоят шанс да изпробваш тази теория върху мен, за да я пробваме след това и върху теб. Това е единственият начин да докажеш какво искаш в действителност, Евър. Хайде, задай ми какъвто искаш въпрос. Дори ще понижа защитата си, за да можеш да ми четеш мислите и да видиш, че не мамя.

Той ме гледа, а тежестта на погледа му ускорява пулса ми и сърцето ми бие лудо, повече не мога… не мога…

— Задай ми въпрос, Евър — вглежда се в мен Роман. — Попитай ме каквото искаш. Колкото по-бързо приключим с мен, толкова по-скоро ще се захванем с теб и ще разберем точно какво желаеш най-много.

Стоя до него, мъча се да остана хладнокръвна, да се съсредоточа, но е безполезно. Не мога да го направя, не мога да участвам повече в тази игра.

— Би ли предпочела да прескочим мен? — пита ме той, оглежда ме бавно и проницателно. — Би ли предпочела да тестваме направо теб?

Чака, дава ми време да се овладея, да поема дълбоко дъх и да отправя тиха молба към Хеката, моля я да ми даде сила да се справя с това, да получа единственото нещо, за което дойдох. Но когато поглеждам отново към Роман, осъзнавам, че Хеката ме е изоставила. Сега съм съвсем сама.

— Искаш противоотровата, нали? — пита и се обръща с цялото си тяло към мен, толкова е близо, че усещам дъха му върху бузата си, устните му са на сантиметри от моите. — Това е единственото и ти го желаеш повече от всичко друго, нали?

— Да! — изкрещявам, думата излиза отнякъде дълбоко в мен, а умът ми я повтаря с такава сила, че съм сигурна, че и той я чува.

Само че не е така.

Защото тя изобщо не бе произнесена.

Тя е само сподавен звук, който се върти в главата ми, докато накрая напълно заглъхва.

И в мига, когато очите му срещат моите, с мен е свършено. Изчезвам.

Пламъкът ме изгаря, цялото ми тяло пламти, докато пръстите ми, жадни за допира на неговата плът, сграбчват и забиват нокти в гладките му загорели от слънцето гърди.