Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 114

Гледам я, очите ми се присвиват до малки цепки и само си мисля: Браво на теб, Ава, браво.

— Знам каква си, Евър. И Деймън също. И макар и да не съм съвсем съгласна е това, не ми е работа да се намесвам.

— Затова ли се опита да го убиеш? Така ли се справяш с нещата, които не одобряваш? На мен ми прилича на намеса. — Гледам я и ровя с пръста на крака си в килима.

Тя клати глава, гласът й е спокоен, погледът й е втренчен в моя.

— Нищо не знаех, когато оставих Деймън онзи ден. Тогава наистина вярвах, че всичко ще стане, както си е било преди, точно както смяташе и ти самата. Ти щеше да се върнеш във времето, Деймън също. Не бях сигурна точно какво представлява еликсирът, но имах някои подозрения, затова възнамерявах и аз да пия от него. Тъкмо когато се канех да го направя обаче… не съм сигурна точно каква бе причината… се спрях. Просто не можех да го направя. Предполагам, че осъзнах прекомерната грандиозност, чудовищността на вечния живот. — Тя ме поглежда. — Доста сериозно звучи, не мислиш ли?

Свивам рамене и многозначително повдигам вежди. Досега не е казала нищо, с което да променя чувствата си към нея. А и все още не съм убедена, че не е пила от еликсира.

— Така че в крайна сметка го изхвърлих, издигнах портал към Съмърленд и започнах да търся отговори, а също и покой.

— И намери ли ги? — питам я с тон, от който би трябвало да й е ясно, че не ме интересува какво ще отговори.

— Да — усмихва се тя. — Моят покой се съдържа в осъзнаването, че всички ние имаме свой собствен път, своя съдба, която трябва да осъществим. И сега най-после аз знам каква е моята.

Поглеждам я и виждам как лицето й грейва, когато добавя:

— Тук съм, за да използвам дарбите си и да помагам на тези, които имат нужда. Да живея без страх, да вярвам, че винаги ще имам достатъчно, за да преживявам някак си и да отгледам близначките така, както преди не успях. — Тя ме поглежда с особено изражение, сякаш иска да се протегне и да ме прегърне, но за щастие само прекарва ръка през косата си и остава на място. — Съжалявам за това, което се случи, Евър. Не съм и помисляла, че ще стане така. И макар и да не ми харесва това, което сте с Деймън, наистина не е моя работа да ви съдя. Вие трябва да следвате своя път.