Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 116

— Е, как върви — с работата… с Деймън? Почти не те виждам напоследък.

Кимвам и я уверявам, че всичко е наред, като се старая да внеса доза живец в думите, с надеждата това да я убеди.

С облекчение в погледа тя продължава:

— Изглеждаш добре. Беше станала толкова слаба по едно време, че аз… Клати глава и следа от безпокойство засенчва погледа й, което ме кара да се чувствам ей толкова голяма.

— Но сега като че ли пълнееш. Кожата ти също се е изчистила, което е добре. — Притиска пръст до устните си, сякаш внимателно обмисля думите, преди да ги изрече. — Знаеш ли, Евър, когато казах, че искам да работиш това лято, нямах предвид точно това. Ставаше въпрос за някаква лека работа, нещо, което да те ангажира по няколко часа на ден, но начинът, по който ти го прие… — спира и клати глава, — убедена съм, че работиш повече от мен. И сега, когато остават само няколко седмици до началото на учебната година, мисля, че трябва да напуснеш и да се насладиш на малкото оставащо време на плажа, да прекараш повече време с приятелите си.

— Какви приятели? — свивам рамене аз.

Усещам парене в очите и стомахът ми се свива. Въпреки това го казах. Признанието на тази толкова болезнена истина я кара да извърне поглед към пода. Изчаква малко, за да се успокои, преди да вдигне очи и да срещне погледа ми, след което махва с ръка към купчината подаръци и отсича:

— Извинявай, че го казвам, но доказателствата сочат точно обратното.

Затварям очи и разтърсвам глава, пляскайки се гневно по бузите, като бързо се обръщам настрани. Мисля си за онази приятелка, която не беше там днес и която вероятно никога повече няма да бъде — благодарение на чудовището в мен.

— Ей, добре ли си? — Тя посяга към мен в желанието си да ме успокои, но се отдръпва бързо, защото знае колко чувствителна съм към докосвания.

Поемам дълбоко дъх и кимвам. Знам колко много се тревожи и ми се иска да не я бях въвличала в това. Защото истината е, че аз съм добре. Както тя каза, дрехите вече не висят на тялото ми, кожата ми е чиста, връзката ми е отново в правия път, а ужасният звяр, този странен чужд пулс, който ме беше завладял, не се е появявал от онази нощ на плажа. А въпреки че в мен винаги ще зее огромна бездна заради загубата на семейството ми, въпреки че скоро ще трябва да се сбогувам със Сабина, Деймън винаги ще го има. Нищо друго да не беше доказал през изминалата година, едно е ясно — той е напълно отдаден на мен… на нас. Независимо колко зле са нещата, той не би ме оставил. А в крайна сметка това е всичко, което мога да искам. Останалото… ами, то просто е такова, каквото е.

Поглеждам към Сабина и кимвам, по-непоколебимо този път, сякаш съм напълно убедена в това, което казвам. Взех решение преди месеци, заклех се във вярност към безсмъртието и няма връщане назад — пред мен е само дългият път към вечността.

— Обичайната тъга на всеки рожденик. — Поглеждам я и добавям: — Сигурно ти е позната болката от мисълта, че остаряваш?

Усмихвам се отначало само с устни, но постепенно усмивката стига и до очите ми — усмивка, която кара и нея да се усмихне.