Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 112

Но не и Хевън.

Когато се съвзех и се опитах да й обясня, тя все още беше твърде ядосана и само ми крещеше. Затова нямах друг избор, освен да й дам време да се успокои. Само се надявам, че в крайна сметка ще размисли и ще разбере истинската същност на Роман.

Стоя тук и наблюдавам сцената, на която се развива моят жалък рожден ден, а от това само ми става все по-ясно, че съм я изгубила — доверието й, приятелството й — и не знам ще мога ли изобщо някога да си ги върна. Имам предвид, че точно когато имаме повече общо, отколкото сме имали някога преди — точно когато най-после мога да споделя тайните, които съм крила, откакто се познаваме — аз забърквам такава каша, че тя ме изоставя заради моя безсмъртен враг.

Въздъхвам тихичко: просто не е възможно да се чувствам по-зле. И в този миг Онър се промъква през френските прозорци и се насочва право към Джуд. Сяда на земята до него и оправя роклята си толкова леко и небрежно, че аз направо зяпвам. Гледам глупаво с отворена уста, когато тя се обръща към мен и леко ми махва с непохватно извита китка.

Аз кимвам едва-едва, почти незабележимо, неспособна да говоря заради буцата, заседнала в гърлото ми, неспособна да разбера тази сцена.

Те гаджета ли са? Или просто излизат заедно заради споделения интерес към магията? Той наистина ли не разбра, когато му обясних, че сме само съученички, не приятелки, и огромната разлика между двете понятия?

Оглеждам ги един по един. Не мога да повярвам, че се случи така. Че това е всичко. Прекарах почти година в този град в опити да изградя някакъв живот, а единствената ми истински трайна връзка е с Деймън. А пък и нея, ако бъдем честни, успях да застраша твърде много и отвъд разумните граници.

Ава ни предлага питие, което, сигурна съм, е опит да се престори, че всичко е наред. Прави го заради Онър и Джуд, тъй като те май са единствените тук, които не знаят истината за Деймън и мен — или поне не цялата.

Аз само поклащам глава и отказвам. Внушавам си, че така е по-добре и че е единственият възможен начин. Колкото по-малко връзки създавам, с толкова по-малко хора ще се сбогувам. Но макар да съм сигурна, че е така, това не ми помага да запълня огромната празнота в мен.

Стисвам ръката на Деймън, уверявайки го мислено да не се тревожи, да остане на мястото си, защото ще се върна скоро. След това влизам вътре, като отначало си мисля да мина през банята, да си наплискам лицето със студена вода и да се опитам да си върна малко от доброто настроение. Вместо това, когато виждам вратата към „светилището“ на Ава, се шмугвам там. Стряскам се при вида на превърнатите в спретнат пастелен рай някога пурпурни стени и индигова врата — стаята трябва да е на Роми, защото Райни никога не би избрала подобен дизайн.