Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 113

Сядам на ръба на леглото, поглаждам с пръсти меката зелена пухена завивка и се вглеждам в пода. Припомням си деня, когато всичко се промени. Денят, в който се сбогувах с Деймън и в който проявих глупостта да го поверя на грижите на Ава. Бях толкова убедена, че постъпвам правилно — нямах и най-малка представа, че един простичък избор би могъл да има такива невероятни последствия и толкова силно да повлияе на целия ми живот, на цялата вечност.

Поемам си дълбоко въздух и отпускам глава в ръцете си. Искам да стана, да се върна там, да се опитам да побъбря и после да намеря някакво оправдание да си отида. Разтърквам очи и оправям с пръсти косата и дрехите си, и тъкмо съм готова да тръгна, когато Ава влиза и заявява:

— О, чудесно, надявах се да останем за малко насаме.

Стисвам устни, борейки се с непреодолимото желание да се хвърля към нея и да я ударя във всичките й чакри — ако не за друго, поне за да разбера веднъж завинаги на коя страна е всъщност. Обаче се сдържам. Не правя абсолютно нищо, само стоя неподвижно и чакам тя да започне.

— Знаеш ли, права си за мен — кимва, обляга се на шкафа на Роми, но ръцете й остават отпуснати и свободни. — Наистина отмъкнах еликсира. И наистина оставих Деймън напълно беззащитен. Просто няма как да скрия това.

Гледам я втренчено и с лудо биещо сърце. Макар че вече знаех, макар че Деймън ми беше обяснил, съвсем различно е да чуя собственото й признание.

— Но преди да избързаш с изводите, трябва да чуеш още нещо. Въпреки онова, което може би си мислиш, никога не съм била в съюз с Роман. Не сме били партньори, нито приятели, не сме работили заедно по какъвто и да било начин. Веднъж дойде да му гледам, да. Това се случи в началото, когато тъкмо започвах. И ако трябва да съм честна, енергията му беше толкова странна — толкова объркваща — че само го благослових мълчаливо и го отпратих. Причината за действията ми обаче… причината да не успея да предпазя Деймън… Ами, сложно е…

— Не се и съмнявам. — Повдигам аз вежда и клатя глава. Нямам никакво намерение да съм снизходителна към нея или да я оставя да ме оплете в някакво изключително сложно обяснение.

Тя кима, решена да се съобразява с мен и да не позволява да я извадя от равновесие. Вярна на природата си, остава невъзмутима след моя изблик.

— Отначало, признавам си, бях доста запленена от всички възможности в Съмърленд, от всички възхитителни дарове, които предлагаше. Трябва да разбереш, че съм живяла сама толкова дълго, издържала съм се и съм се трудила усилено за всичко, което имам, без помощ от никого, и много често едва съм се изхранвала.

— Ти сериозно ли очакваш да те съжаля? Защото, ако е така — спести си го. Честно. Няма да стане. — Поклащам глава и повдигам многозначително вежди.

— Само се опитвам да ти дам малко предистория. — Тя свива рамене, сключва ръце пред себе си и започва да огъва пръстите си. — Не те моля за съчувствие, повярвай ми. Ако не друго, поне съм се научила да нося отговорност за собствения си живот. Просто се опитвам да обясня първоначалната си реакция към Съмърленд, колко очарована бях от способността да проявявам всичко материално, което исках. Знам, че малко прекалих, знам и колко те дразнеше това. Но след известно време разбрах, че бих могла да си построя имение, пълно с богатства в Съмърленд, но това не би ме направило по-щастлива — нито там, нито на земята. И точно тогава реших да стигна малко по-далече, да се опитам да усъвършенствам себе си по начин, какъвто до онзи миг не бях пробвала. Разбира се, имах си своето „светилище“ и практикувах медитация, но когато си поставих за цел да получа достъп до Великите храмове на познанието… е, точно тогава бях принудена да подкрепя с действия онова, което бях твърдяла години наред. Затова се отказах от всичко друго и се съсредоточих изцяло върху тази цел. Не след дълго бях вътре и повече не погледнах назад.