Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 115

— Така ли? И какъв е той? — питам аз, като я гледам право в очите.

Изненадана съм от силния копнеж в гласа си и надеждата, че тя може да има някаква идея за целта на съществуването ми. Да знае защо съм тук. Тъй като до този момент аз самата още нямам представа.

Ава обаче само свива рамене, поглежда ме с блеснали нежни кафяви очи и отсича:

— О, не — усмихва се и поклаща глава. — Ти сама трябва да разбереш. Но повярвай ми, Евър, не се и съмнявам, че мисията ти е важна.

Двайсет и четвърта глава

Когато стигам вкъщи, вече е късно. И въпреки че Деймън предлага да ми помогне да пренеса подаръците си по стълбите до стаята и че част от мен се изкушава да приеме, аз само го целувам бързо по бузата и тръгвам сама. Иска ми се да се мушна в уютния пашкул на леглото и да запазя последния час от рождения си ден единствено за себе си.

Качвам се по стълбите внимателно и тихо, защото не искам да ме чуе Сабина, под чиято врата се процежда светлина. Тъкмо оставям купчината подаръци на бюрото, когато тя с тихи стъпки минава по коридора и влиза.

— Честит рожден ден — усмихва ми се, увита в толкова пухкава плюшена роба, че прилича на облак от бита сметана.

После хвърля поглед към часовника на нощното ми шкафче и казва:

— Все още си рожденичка, нали?

— Все още съм на седемнайсет — кимвам. — И нито ден повече.

Тя влиза, сяда на ръба на леглото ми и разглежда купчината подаръци — две книги за свръхестествените явления от Ава, които аз прочетох в момента, в който ги докоснах, аметистов геод от Джуд, тениска с надпис „Не призовавай нищо, което не можеш да прогониш“ от Райни (ха-ха!), и още една тениска с цветна щампа на спирала от Роми, която вероятно е от същия магазин за стоки, свързани с Уика. Имам и музикална картичка от Онър, която ми я връчи, смънквайки:

— Ами, понеже ти май наистина обичаш музиката, винаги си със слушалки и прочее…

А също и множество вази с прекрасни червени лалета, които Деймън сигурно е проявил веднага след тръгването си.

— Доста подаръци си получила — отбелязва тя.

Сега вече и аз ги оглеждам и се опитвам да ги видя през нейните очи: като тържество на моето съществуване, а не като напомняне за онези, които вече ги няма.

Отпускам се на стола до бюрото и изритвам сандалите от краката си. Усещам, че тя е тук с някаква цел, и се надявам по-бързо да стигне до нея.

— Няма да те задържам — късно е и сигурно си изморена — казва тя, съвсем точно усетила настроението ми.

И въпреки че започвам да протестирам, макар и само от учтивост, не съм прекалено настойчива. Защото колкото и да ми е приятно посещението й — толкова рядко оставаме насаме напоследък — наистина предпочитам да го отложим за утре. Просто не съм в настроение за някой от нейните дълги, засукани монолози.

Само че, разбира се, точно това ми желание й убягва. Само ме поглежда изпитателно с присвити очи и пита: