Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 111

— Виждаш ли? Само ако можех да обясня на Миноз, че истинската причина да не ми харесват часовете му е, че историята изобщо не изглежда привлекателна за онези, които са принудени наистина да я живеят.

Деймън се засмива, отмята глава назад и шията му се открива по толкова съблазнителен начин, че едва се сдържам да не притисна силно устни в нея.

— Повярвай ми, всички сме я живели. Просто повечето от нас нямат възможност да си я припомнят, още по-малко да я преживеят отново.

Поглежда ме и лицето му става сериозно, като казва:

— Е, готова ли си? Знам, че е неприятно и че сигурно ще мине доста време, преди отново да й се довериш, но те чакат. Така че нека поне да се отбием и да им доставим удоволствието да извикат „Честит рожден ден!“, става ли?

Взира се в мен с топъл и открит поглед и знам, че ако кажа „не“ или покажа и най-малко съпротивление, ще приеме решението ми. Но няма да го направя. Защото истината е, че той е прав. Трябва да се изправя пред нея рано или късно. Да не споменавам, че много ми се иска да я видя как ме гледа в очите и се опитва да ме убеди в своята крайно неправдоподобна история.

Кимвам бавно, неохотно и тръгвам към вратата, когато той казва:

— И не забравяй — прави се на изненадана.

Почуква веднъж два пъти, после повдига вежди, когато никой не си прави труда да отговори с отрепетиран хоров възглас „Изненада!“.

Отваря вратата, повежда ме навътре по коридора към слънчевата жълта кухня, където намираме Ава, облечена в кафява рокля без презрамки и златни сандали, която небрежно си налива питие с подозрително червен цвят.

— Сангрия — показва тя питието си и през смях добавя: — Сериозно, Евър, точно колко време ще ти отнеме да ми повярваш отново?

Стисвам устни и повдигам рамене. Съмнявам се, че ще съм способна отново да й имам доверие въпреки това, което Деймън ми каза. Трябва да го чуя и от нея и тогава ще реша.

— Всички са в задния двор. — Тя кимва, поглежда ме и добавя: — Е, кажи, изненада ли се?

— Единствено от липсата на изненада.

Отпускам й една полуусмивка, това е всичко, на което съм способна, а тя трябва да е доволна, че получава дори и това. Правя го обаче не от симпатии към нея, а защото тя с удоволствие пое грижата и храненето на близначките. Така ние с Деймън най-накрая можем да се усамотим отново.

— Значи наистина свърши работа! — смее се и ни води отзад, където са се събрали всички. — Решихме, че единственият начин да ви заблудим, е да направим обратното на онова, което очаквате.

Пристъпвам във вътрешния двор и виждам, че Роми и Райни лежат на тревата и нанизват гердани от кристали и мъниста, които вземат от една голяма блестяща купа. Готовите окачват около врата на каменната статуя на Буда. Джуд се излежава край тях със затворени очи и лице, обърнато към слънцето; ръцете му са здрави и непокътнати благодарение на Съмърленд. И въпреки вълната от топлина, любов и сигурност, която преминава през мен, когато Деймън се обляга на рамото ми и ми стисва ръката, не мога да не се натъжа, като гледам групичката от така наречените мои приятели. Една жена, която не харесвам и на която със сигурност не вярвам; близначките, които открито ме мразят — едната повече от другата, коя все пак и едно момче, с което явно сме се влюбвали неведнъж в миналото и което по стечение на обстоятелствата е и вечният съперник на моята половинка. Единственото нещо, заради което се чувствам съвсем малко по-добре, е Майлс и фактът, че ако не беше отишъл във Флоренция, със сигурност щеше да бъде тук с мен.