Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 110

Всички тези мои животи са различни, но сякаш се развиват по един и същи начин — откриваме се и веднага се влюбваме един в друг. Само че Деймън решава да не прибързва — иска първо да спечели пълното ми доверие, а после да ми даде да пия от еликсира. Колебанието му обаче продължава толкова дълго, че Дрина всеки път успява да ни намери и да ме отстрани.

Ясно. Това е причината да не си губиш времето, когато си ме открил след катастрофата — обръщам се наум към него. Сгушена в топлите му прегръдки и с буза, притисната към гърдите му, виждам онзи миг от неговата гледна точка.

Открил ме е, когато съм била на десет (благодарение на помощта на Роми и Райни, а и на Съмърленд); прекарал следващите няколко години в чакане, след което се преместил в Юджийн, Орегон. Само че почти веднага, след като се записал в гимназията ми, всичките му планове били разрушени от катастрофата.

Наблюдавам го на мястото на инцидента — виждам колебанието му, отново… измъчва се от съмнения, моли за насока. Изпада в паника, когато сребристата нишка, свързваща тялото и душата ми, рязко се опъва до скъсване. Това го изкарва от транса, в който е изпаднал, и той мълниеносно взема решението да притисне бутилката с еликсира до устните ми и да ме накара да пия. Принуждава ме да се върна към живота. Да се превърна в безсмъртна като него.

Съжаляваш ли за нещо?

Поглежда ме напрегнато. Този поглед настоява да съм честна и да му кажа истината, каквато и да е тя.

Аз обаче само поклащам глава, усмихвам се и го придърпвам обратно към себе си, за да потънем отново в червеното море от лалета от онзи отдавна отминал ден.

Двайсет и трета глава

— Готова ли си?

Пръстите на Деймън докосват леко устните ми, това полу-усещане изпълва паметта ми със спомена за една толкова истинска, толкова чувствена целувка, че се изкушавам да го завлека обратно в Съмърленд и да започнем всичко отначало.

Обаче не мога. Не можем. Вече сме обещали. И макар че това парти изобщо не може да се сравни с рождения ден, който Деймън току-що ми подари, всички чакат и няма връщане назад.

Поемам си дълбоко дъх и поглеждам къщата пред нас. Фасадата й е обикновена и хубава, по един уютен и приветлив начин, макар че зад нейните стени са се разиграли някои от най-лошите сцени в моето не толкова далечно минало.

— Да се върнем в Париж — прошепвам само донякъде на шега. — Дори не се налага да променяш неприятните детайли. Сериозно. Предпочитам да облека грубата кафява рокля и да чистя нужници — или както там са ги наричали — отколкото да се изправя пред това.

— Нужници? — поглежда ме и клати глава, после нежно се засмива. — Извинявай, Евър, но тогава нямаше нужници. Нито обществени тоалетни, нито бани, нито дори клозети. По това време се ползваха нощни гърнета. Нещо като, ами, керамично гърне, което се държи под леглото. И повярвай ми, това е спомен, който не би искала да преживееш отново.

Правя физиономия, неспособна да си представя колко ужасно трябва да е било да използваш такова приспособление, още по-малко да трябва да го изпразниш. Видимо потрепвам и казвам: