Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 109

Очите му се вглеждат в моите, дълбоки и изпитателни. Той поклаща глава и обяснява наум:

Бях толкова несигурен… не знаех как ще реагираш, как ще го понесеш… ако приемеше изобщо. Не смятах, че имам правото да те насилвам. Само че… не за това те доведох тук. Имах намерение да ти покажа живота ти в Париж — защото, колкото и да бе труден, не бе изцяло лош. Имахме и своите вълшебни мигове — моменти като този… и можехме да имаме и други, ако не беше…

Не довършва това изречение. И двамата знаем края му. Аз обаче дори нямам възможност да вдигна чашата си към неговата — вечерята свършва и вече вървим към дома ми. Придружава ме до ъгъла и ме спира току пред входа за прислугата. Обвива ръце около кръста ми и ме придърпва към себе си, след което ме целува толкова страстно и силно, че си мисля: Моля те, Господи, нека не спира никога! Устните му са едновременно меки и настойчиви, топли и приканващи. Разбуждат нещо спящо дълбоко в мен, нещо толкова познато и толкова… истинско…

Отдръпвам се и впивам разширените си очи в неговите, а пръстите ми се стрелват към туптящите ми устни. По бузите си още ясно усещам драскането от наболата му брада. Между нас няма енергийно поле, не трепти никакъв предпазен воал. Няма нищо… освен великолепното и съвсем реално усещане за кожата му върху моята.

Той се усмихва. Пръстите му обхождат бузите, врата ми, ключицата ми… последвани веднага от устните му.

Истинско е — съобщава ми наум. — Не ни е нужна защита. Тук няма никаква опасност.

Поглеждам го, а умът ми вече крои планове. Роят се хиляди възможности.

Дали… възможно ли е наистина да сме заедно… сега? Тук?

Против всяка логика, толкова се надявам, да е така.

Той обаче само въздъхва. После преплита пръсти с моите — не съм изпитвала това докосване от месеци — и ми отговаря мислено:

Страхувам се, че това е само представление. Театър на миналото. Можеш да редактираш леко сценария, но не и да го променяш — да импровизираш или да добавяш събития, които не са се случили в действителност.

Кимвам, натъжена от новината, но и нетърпелива да продължа оттам, откъдето спряхме. Дръпвам го към себе си и притискам устни към неговите, решена да се задоволя с толкова щастие, колкото ми е позволено — за толкова време, колкото мога.

Така че продължаваме да се целуваме пред вратата за прислугата — той в скъпите си дрехи — черна вълнена жилетка и панталони, аз в моето простичко слугинско облекло.

Целуваме се в конюшните — той в пълно ловно снаряжение на английски благородник, аз в тесни бричове за езда, изискан червен жакет и лъскави черни ботуши.

Целуваме се край брега — той в обикновена бяла риза и неофициални черни панталони, аз с грубите пуритански одежди, които прикриват формите на тялото.

Целуваме се сред поле от червени лалета, почти толкова ярки, колкото моята чуплива и огнена коса. Той е с твърдо колосана бяла риза и свободни панталони, а аз — увита само с парче лъскава коприна с лек червеникав оттенък. От време на време спираме и той продължава да ме рисува, но след няколко мацвания хвърля четката, придърпва ме към себе си и започваме да се целуваме отново.