Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 108

— Пардон — измърморва той, покланя ми се и се обръща към търговеца, за да го компенсира за загубеното.

А аз, макар да се чувствам привлечена и заинтригувана, макар сърцето ми да блъска в гърдите, а в тялото ми все така да се разлива особеното трепетно усещане за пламък и топлина, се обръщам и продължавам по пътя си. Сигурна съм, че си играе с мен. Болезнено осъзнавам, че ние сме не просто от различни класи, а живеем в различни светове. Не очаквам обаче да ме настигне, изненадва ме и викът му:

— Евалин! Спри!

И аз се подчинявам. Обръщам се и очите ни се срещат. Знам, че ще продължим играта на котка и мишка, ако не за друго, поне от благоприличие. Също така разбирам, че накрая, ако той не се откаже, не му омръзне и не се отегчи — ще се предам. При това ще го направя с желание, изобщо не се съмнявам в това.

Той се усмихва, поставя ръка върху моята и ми казва наум:

Ето така започнахме… известно време беше все така. Искаш ли да се придвижим към хубавите моменти?

Кимам и в следващия миг се озовавам пред голямо огледало с позлатена рамка, вгледана в отражението пред себе си. Грозната ми и обикновена рокля е заменена с друга, чиято прекрасна материя, лъскава и мека, сякаш гали тялото ми. Дълбокото деколте е прелестна рамка за бледата ми кожа, върху която лежат като на витрина пищни бижута, толкова ярки и красиви, че почти ме заслепяват.

Той е застанал до мен и се усмихва одобрително. Чудя се как съм се озовала тук? Как едно бедно сираче като мен, което слугува и мизерства, изведнъж се оказва в такова великолепно място, с такъв невероятен мъж до себе си, който е толкова хубав, така… магичен… може би прекалено хубав, за да е истински.

Той ми подава ръката си и ме повежда към разточително подредена маса за двама — такава, каквато съм свикнала само да обслужвам. За мен ще е съвсем ново преживяване да седна на нея, при това с Деймън. Слугите му са освободени за през нощта. Безмълвно наблюдавам как бавно вдига изящната кристална гарафа. Движението е толкова колебливо и несигурно — за миг ми се струва, че ръката му потрепва — и разбирам, че в себе си той води някаква невероятна борба.

После среща погледа ми. На лицето му белезите за вътрешния му конфликт са още по-очевидни. Намръщва се леко, връща гарафата на мястото й и вместо нея взема бутилката червено вино.

Ахвам, очите ми се разширяват. Устните ми се разтварят, но не успявам да изрека и дума. Току-що с пълна сила съм осъзнала смисъла на случилото се пред очите ми.

Почти го направи! Толкова близо беше. Защо спря?!

Знам, че ако бе продължил със замисленото, ако ми бе поднесъл еликсира от самото начало, всичко щеше да е различно.

Абсолютно. Всичко. Без. Изключение.

Дрина нямаше да ме убие нито веднъж. Роман нямаше да ме измами. А Деймън и аз щяхме да живеем щастливо до края на дните си, който никога не би настъпил. Въобще всичко щеше да е пълна противоположност на живота ни сега.