Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 107

Хвърлям озадачен поглед на Деймън, който ми се усмихва в отговор и ми помага да се изправя. После ме повежда към екрана толкова бързо, че се стряскам и рязко спирам — сигурна съм, че в противен случай ще ударя носа си в гладката му повърхност. Деймън обаче се привежда към мен и прошепва:

— Вярвай!

И аз решавам да го послушам.

Да имам вяра и да продължа напред към твърдия кристален екран, който мигновено омеква и започва да поддава. Приветства ни и ни обгръща, озоваваме се насред картината. При това не сме просто странно облечени допълнения към нея, а се наместваме директно в главните роли, с подходящ външен вид и съответните облекло и аксесоари.

Взирам се в ръцете си, учудена от внезапно загрубялата им и мазолеста кожа. Веднага ги разпознавам — очевидно е, че са от живота ми в Париж. От времето, когато съм била Евалин — бедната слугиня, съсипваща се от работа, преди да се появи Деймън.

Прокарвам ги по роклята си. Материята е груба и боцка, скроена и ушита просто и сдържано — прилича на скърпена на две на три от чувал и изобщо не подчертава фигурата. Въпреки това е чиста и добре изгладена, така че има поне нещо, макар и дребничко, с което да се гордея. Русата ми коса е сплетена на плитки, опъната назад и прибрана ниско на главата, но няколко непокорни кичура са успели някак да се измъкнат и сега галят лицето и врата ми.

Един търговец ми подвиква нещо на френски. Макар да съм съвсем наясно, че в случая просто играя роля, че това не е родният ми език, съм в състояние не само да го разбера, но и да му отговоря. Той разпознава в мен една от редовните си и любими клиентки и ми подава добре узрял червен домат — най-хубавия на сергията му, както сам заявява. После ме наблюдава усмихнато, докато го въртя в ръцете си и проверявам цвета и твърдостта му, кимам в съгласие и бъркам в кесията си за монети. В този миг някой се блъска в мен толкова рязко и силно, че доматът изхвърча от ръката ми и тупва на земята, последван от останалите.

Поглеждам в краката си и сърцето ми се свива при вида на мократа червена каша на паважа. Знам, че ще ми струва скъпо, защото началникът на кухнята никога не би се съгласил да покрие стойността на съсипаното. Затова се обръщам, готова да обсипя с укори виновника, и виждам, че това е той.

Онзи мъж с тъмната лъскава коса, дълбоките блестящи очи, великолепно ушитите дрехи и най-красивата каляска в тази страна — като изключим кралската. Онзи, на когото казват Деймън… Деймън Огъст. Същият, на когото се натъквам твърде често напоследък.

Повдигам поли и се смъквам на земята с надеждата да спася каквото е възможно. Преди обаче коленете ми да опрат в паважа, той ме хваща внимателно над лакътя и ме спира. По цялото ми тяло се разлива трепетна топлина, която не разбирам изобщо.