Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 106

— Това е подаръкът за рождения ти ден. Освен това — колкото и да е странно подобно съвпадение — е подарък по повод годишнината.

Присвивам очи, докато умът ми трескаво се втурва назад към дългия списък от спомени. Обаче не открива нищо: все още не е минала една година, откакто се събрахме… поне в този живот… наистина нямам представа какво точно има предвид под „годишнина“.

— Осми август — обяснява той, като вижда обърканото ми изражение. — Осми август, или по-точно осми август хиляда шестстотин и осма година, е датата, на която се срещнахме за пръв път.

— Наистина ли? — ахвам аз.

Не съм в състояние да кажа нищо повече, толкова съм изненадана от тази новина.

— Напълно сериозно.

Той се усмихва, отпуска се на пухкавите възглавници и ме привлича към себе си.

— Обаче не е нужно да ми вярваш, разбира се. Ето, виж сама — вдига едно дистанционно от голямата маса пред нас и го насочва към огромния екран, заемащ цялата насрещна стена. — Всъщност възможностите ти не са ограничени само до това да го видиш. Можеш и да го изпиташ, ако желаеш — от теб зависи.

Хвърлям му бърз, озадачен поглед, без изобщо да разбирам за какво говори, нито пък какво става.

— От много време работя върху това. Смятам, че най-после го завърших. Мисли за това мое скромно изобретение като за вид интерактивен театър. Човек може да се отпусне на мястото си и да се наслаждава на представлението или да скочи на сцената и да вземе участие в него — изборът е негов. Преди да започнем обаче, трябва да ти кажа няколко неща. Първо, не можеш да промениш събитията — сценарият вече е написан. И второ… — навежда се към мен и пръстът му очертава линията на скулата ми, — тук, в Съмърленд, краят винаги е щастлив. Всичко, което дори леко напомня за трагедия, всяко нещо, което би могло да те обезпокои, е изрязано. Просто не се допуска. Така че не се безпокой. Даже може да преживееш някоя приятна изненада — поне при мен стана така.

— Истинска изненада ли, или нещо измислено от теб? — питам с шеговита подозрителност и се гушвам по-близо до него.

Той обаче бързо поклаща глава.

— Истинска. Всички изненади са съвсем истински. Спомените ми, както добре знаеш, стигат доста далеч назад във времето — толкова далеч, че… ами, понякога са малко неясни. Така че реших да проведа едно малко проучване във Великите храмове на познанието — можеш да го наречеш опреснителен курс, ако искаш. И по една случайност попаднах на нещо… бяха ми припомнени някои неща, които бях забравил.

— Например?

Хвърлям му бърз поглед, след което притискам устни към любимото си място на границата между врата и рамото му. Моментално усещам успокоителния полу-допир на кожата му и поемам с пълни гърди топлия му аромат.

— Например това — прошепва той в отговор и леко ме обръща, така че да съм с лице към екрана.

Облягаме се един на друг прегърнати и Деймън натиска някакво копче на дистанционното. Екранът оживява и се изпълва с образи — толкова ярки и триизмерни, сякаш сме се озовали направо в него.

В мига, в който съзирам оживения градски площад, от който тръгват множество павирани улици и по който насам-натам бързат стотици хора — почти, както и днес — разбирам къде се намираме. Наистина, вместо коли трополят коне и каруци, дрехите са прекалено официални и строги, за разлика от нашите съвременни ежедневни облекла, но приликите са наистина удивителни. Няма как да сбъркам, особено при наличието на толкова много улични търговци, които предлагат стоката си на всеки ъгъл: наблюдавам базар от седемнайсети век. В днешни дни ги наричаме минимолове.