Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 105

Изражението му изведнъж става сериозно, а очите му се приковават настойчиво в моите.

— Сигурно си се изкушавал да го направиш.

Обръщам се настрани, когато си припомням колко мрачно бе станало положението, колко далеч бях отишла. Наум благодаря на Хеката, че изпълни молбата ми и ми върна онова, което има най-голямо значение в моя свят.

— Нито веднъж, дори и за секунда — твърдо отговаря той, повдига брадичката ми и ме принуждава отново да срещна очите му. — Дори не съм си и помислял.

— Беше прав, знаеш ли… за магията имам предвид. — Прехапвам устни и го поглеждам боязливо.

Той обаче само кимва. Не му казвам нищо ново, със сигурност отдавна се е досетил.

— Аз, ъ-ъ, направих заклинание… заклинание за обвързване, което… ами, ъ-ъ… резултатът бе напълно противоположен на онова, на което се надявах. Без да искам, свързах себе си с Роман.

Преглъщам мъчително. Неговото изражение изобщо не се променя, продължава да ме гледа толкова безизразно, че не мога да разбера за какво мисли.

— И аз… ами, първоначално не ти казах, защото… защото страшно се срамувах от себе си. Беше ужасно, аз сякаш… бях обсебена от него и… — Поклащам глава, припомнила си нещата, които казвах и правех. — Както и да е, тогава единственото място, на което се чувствах добре, беше Съмърленд. Именно затова те молех да дойдеш с мен. Защото, от една страна, там отново бях цяла, бях себе си… и, от друга, защото чудовището… тоест, заклинанието… не ми позволяваше да ти се доверя и да ти разкажа за случилото се, когато бяхме у дома. Всеки път, когато опитвах, то спираше думите ми, не можех да кажа нищо, все едно онемявах изведнъж. Всъщност сега ти казвам всичко това, защото…

В този миг той поставя длан на бузата ми и ме поглежда.

— Евър… — прошепва ми. — Всичко е наред.

— Съжалявам — изхленчвам и усещам ръцете му, които ме обгръщат и притискат към тялото му. — Толкова много съжалявам!

— А сега всичко е приключило, така ли? Оправила си нещата?

Той се отдръпва и ме поглежда с наклонена на една страна глава, без да ме изпуска от ръцете си.

— Да. — Твърдо кимам и избърсвам очи с опакото на дланта си. — Сега всичко е наред. Аз съм по-добре и манията ми към Роман изчезна. Просто… не знам, просто смятах, че трябва да знаеш. Беше ужасно, когато не можех да ти го разкажа.

Той се привежда към мен и притиска устни към челото ми, после ме поглежда и пита закачливо:

— А сега, мадмоазел, какво ще кажете да започваме?

После описва широк жест с ръка и се покланя ниско.

Усмихвам се и ръка за ръка се впускаме през полето. Стигаме до разкошния павилион, който е толкова красив и така изкусно изработен, че аз за пореден път ахвам.

— Какво е това място? — питам, като очарована оглеждам гладкия под от бял мрамор и куполообразния покрив, покрит с невероятни фрески, изобразяващи сияещи херувимчета с розови бузи, които лудуват сред останалите небесни създания.

Той се усмихва и ме подканва с ръка да седна на един от белите дивани, който е толкова мек и пухкав, че имам чувството, че съм кацнала в облак.