Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 104

Пръстите ми докосват меката копринена превръзка, с която Деймън покри очите ми. Тази формалност е безсмислена — и двамата чудесно знаем, че не е нужно да гледам, за да видя каквото и да било — но той толкова силно държи да пази всяка от базите си в тайна, че се съгласявам с него. Макар, разбира се, това да не е необходимо в действителност.

Той се разсмива с прекрасен, мелодичен смях, който кара сърцето ми да подскочи. Хваща ръката ми и преплита пръсти с моите. Почти усещам дланта му, от която по моята плъзват най-топлите, най-възхитителни тръпки и палят огън в мен. Усещане, което никога вече няма да смятам за даденост, след като изпитах загубата му.

— Готова ли си? — пита ме той.

После се придвижва зад гърба ми, развързва възела на тила ми и пуска превръзката на земята. Отделя известно време, за да приглади косата ми, след което ме обръща към себе си и добавя:

— Честит рожден ден!

Усмихвам се още преди да съм отворила очи. Убедена съм, че каквото и да иска да ми покаже, със сигурност ще е нещо чудесно.

В мига, в който го съзирам, ахвам. Челюстта ми е увиснала, а ръката ми се плъзва към устата, сякаш се движи по собствената си воля. Гледката пред мен е толкова невероятна, така възхитителна, че изглежда нереална… дори за Съмърленд.

— Кога успя да го направиш? — питам, като едновременно с това се опитвам да възприема всичко наведнъж.

Пред очите ми се е ширнала прелестна утопия — едно сякаш безкрайно поле, от край до край покрито с ослепителни яркочервени лалета. В средата му се издига изящен павилион.

— Предполагам, че не си го създал току-що?

Той свива рамене и започва да обхожда лицето ми с поглед, толкова чувствен, че цялото ми тяло пламва.

— Планирах го преди доста време. Този павилион не е изцяло мое дело, макар че доста промених първоначалния му вид. Лалетата добавих специално за теб. — Придърпва ме към себе си и добавя: — Исках само да се оправиш, така че да можем заедно да му се порадваме… само двамата, нали разбираш?

Кимвам съвсем леко, засрамена. Нежният му и благодарен поглед ме милва с толкова любов, че по бузите ми плъзва срамежлива руменина.

— Само ние двамата? — Наклонявам глава настрани и го поглеждам многозначително. — Имаш предвид, че няма нужда да бързаме на обратно за партито изненада?

Деймън се разсмива и кимва в потвърждение, след което ме повежда навътре в полето от прекрасни лалета.

— Все още го подготвят. Обещах, че по-късно ще се отбием за малко, но засега… Какво ще кажеш — ще се задоволиш ли с това?

Примигвам забързано, после още няколко пъти, защото наистина не искам да се разплача. Не и тук. Не и сега. Не и сред това великолепно червено поле, което въплъщава нашата неувяхваща любов. Преглъщам с усилие и промълвявам, пренебрегвайки буцата, заседнала в гърлото ми:

— Мисля… мисля, че си най-невероятният мъж в целия свят… и че имам невероятния късмет да те познавам… и да те обичам. А също така си мисля, че… че не знам какво бих правила без теб… и съм ти безкрайно благодарна, защото не се отказа от мен след всичко, което…

— Никога не бих се отказал от теб — заявява той.