Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 102

Хеката се надига отново.

И аз знам какво да направя.

Не биваше да чакам луната да изсветлее и да се моля на Богинята да отмени стореното от Кралицата, както ме караха да направя близначките (с което, между другото, вероятно съм успяла единствено да вбеся Кралицата и заради това заклинанието се провали така ужасно). Вместо това трябваше просто да дочакам в днешния ден луната да потъмнее и да се насоча право към източника — да подхвана нещата от самото начало — с Хеката, кралицата на подземния свят. Да сключа съюз с нея.

Преравям подред чекмеджетата, като този път пренебрегвам „Книгата на сенките“, и започвам да търся съставките, които ще са ми нужни. Пъхам в чантата си кристалите, билките и свещите, а наум обещавам по-късно да се отплатя на Джуд. После мятам чантата на рамо и се насочвам към плажа — единственото място, на което ще мога не само да се усамотя, но и ще имам достъп до вода за ритуалното си къпане.

Не след дълго съм застанала на ръба на скалите. Пръстите на краката ми докосват камъка, а аз се вглеждам в океана, който е толкова тъмен, че се слива с небето. Припомням си една подобна вечер, когато дойдох тук с Деймън, беше само преди месец. Тогава бях толкова сигурна, че няма накъде повече да потъвам от това да превърна най-добрата си приятелка в безсмъртна. Нямах никаква представа, че дъното е много далеч и аз наистина ще го достигна.

Спускам се забързано по сипея. Нямам търпение да започна. Все пак внимателно подбирам пътя си сред стърчащите скали и острите завои на пътеката. Сърцето ми силно блъска в гърдите, а цялото ми тяло лепне от пот: онова усещане се надига отново в мен. Трябва да започна много, много скоро — преди да ме е превзело. Стъпалата ми потъват дълбоко в пясъка, докато тичам към пещерата. Сигурна съм, че ще е празна, точно както я оставихме, защото Деймън бе напълно прав, когато каза: Хората рядко виждат онова, което е точно пред тях. Тази пещера е именно такова нещо.

Пускам чантата на земята и измъквам една дълга свещ и кутийка кибрит. Съскането и пращенето на запалващата се клечка са единствените звуци, които се чуват на фона на нежното плискане на вълните. За по-сигурно забождам свещта в пясъка, след което подреждам останалите си инструменти върху едно одеяло. Отделям достатъчно време, за да бъде всичко както трябва, след което събличам дрехите си и излизам отвън.

Обвивам ръце около тялото си, за да се предпазя поне малко от вятъра, който щипе кожата ми. Иска ми се да можех да се стопля. Старая се да не обръщам внимание на изпъкналите ребра, които отчетливо усещам под пръстите си, нито пък на начина, по който стърчат тазовите ми кости — сякаш искат да пробият кожата. Казвам си, че всичко скоро ще свърши, изцелението е близо и никой — дори и чудовището — не може да ме спре. Ще се излекувам.

Втурвам се смело към пенестите пръски, стисвам зъби, когато ме посрещат горчиви и ледени, и се гмурвам във вълните. Затварям очи, за да не ги изгори солта. Постоянното напоследък бучене в ушите ми се е превърнало в гръмотевичен рев. Когато отминава първата яростна атака на вълните, се обръщам по гръб и се отпускам. Косата ми се разпилява около мен, тялото ми се носи безтегловно, освободено от бремето си. Свивам крака към гърдите си и се вглеждам в небето. То е така тъмно и дълбоко, толкова безкрайно и тайнствено, че не мога да го обгърна с поглед. Стисвам амулета, който Деймън постави на врата ми, и се обръщам към кристалите с молба за помощ и защита, така че да успея да задържа чудовището на разстояние, докато извърша необходимото. Поставям съдбата си в ръцете на Хеката с вярата, че — точно както при ин и ян — на мрака винаги съответства светлина.