Читать «Далеч от очите, далеч от ума» онлайн - страница 8

Аманда примигна. Къде се беше дянал балдахинът й? Защо виждаше тавана? Да не би да беше паднала от леглото? Това легло не беше като нейното — беше по-твърдо. Щом погледът й започна да се избистря, първите приливи на страх я заляха. Забеляза скрина срещу себе си. Беше жълт, не розов. И какво правеха тук тези завеси на цветя, дръпнати настрани от прозорците й? Не… не нейните прозорци. Не нейната стая.

Седна рязко в леглото и тогава видя ръцете си. Къде беше изчезнал маникюрът й — къде бе отишъл хубавият розов лак? Чии бяха тези дебели и изгризани нокти?

Сърцето й блъскаше яростно, ала тялото й се движеше забавено като във филмите. Вдигна крака, които не бяха нейните. Стъпи на пода, усещайки непознатия допир до мокет вместо до пухкав килим. Запристъпва към огледалото, висящо над непознатия скрин. Погледна в него и видя…

Трейси Девън.

2

Отражението й се втренчи в нея, застинало и неразбиращо. Виждаше същото бледо и изпъстрено с лунички лице, мазната коса и тънките устни, над които се надсмя предишния ден и столовата. Мършавото й тяло бе едва прикрито от тънка бебешка нощничка с десен на избледнели розови цветя. Нямаше никакво съмнение — Аманда беше Трейси Девън.

Не можеше да помръдне, а стомахът й се сви. Затвори очи. „Мисли за това коя си в действителност“, заповяда си тя. Аманда Бийсън, висока почти метър и петдесет и осем, петдесет килограма, със светлокафява коса, сини очи, чипо носле. Аманда Бийсън, най-готиното момиче в гимназия „Медоубрук“, Злата царица. Обезумяла, тя се опита да си спомни какво си бе облякла, преди да си легне снощи — прекалено голяма тениска с щампа „Аз Обичам Ню Йорк“, която и бе донесъл баща й от последната си командировка. Когато образът решително се появи и заседна в съзнанието й, отвори очи. Шокът, който преживяваше, все още бе изписан и на лицето на Трейси Девън.

Тишината в стаята се разкъса от последователни резки бипкания. На Аманда й отне миг-два, преди да осъзнае, че шумът идва от будилника на нощното шкафче. Момичето го изключи и седна на леглото.

„Успокой се“, каза си. „Знаеш точно какво се случва. Случвало се е и преди и ще отмине.“ Всъщност бе повече ядосана, отколкото уплашена. Проклинаше Трейси за това, че само си просеше съчувствие! Ако допреди това Аманда не бе харесвала съученичката си, то сега определено я мразеше. „Мразя я, мразя я, мразя я“, заповтаря си тя тихомълком.

Със сигурност не е възможно човек да прояви съчувствие към някого, когото мрази. Ако се съсредоточеше над истинските чувства, които изпитваше към Трейси, тогава щеше да се махне от тялото й и да се върне в своето.

Ала беше много трудно да се съсредоточи над омразата, защото това, което я мъчеше в момента, бе гладът. Хрумна й, че може би гладът я отслабва и й пречи да се върне в себе си. Можеше да направи нещо, за да промени това.

Запристъпва с непознатите крака, отвори вратата и излезе в коридора. Значи това бе домът на Трейси — или поне вторият етаж. Чу гласове, идващи от съседна стая, и се запрокрадва край стената, за да надникне там и да види какво става вътре.