Читать «Далеч от очите, далеч от ума» онлайн - страница 6

Нищо. Защото съпругът й бе по-силен и ядосан, и въпреки че понякога я удряше, тя го обичаше толкова много и се страхуваше, че ще я остави сама с детенцето й… Аманда знаеше всичко това, защото се беше превърнала в госпожа Блакли и когато господин Блакли удари жена си повторно, Аманда усети паренето на бузата си. Беше много лошо, болеше и и над живия плет виждаше двете ужасени малки момиченца, които ги наблюдаваха заедно с Аманда, която пък ни най-малко не изглеждаше разстроена. Като че ли нямаше никакви чувства, въобще. И усещането беше много странно, защото Аманда със своите си чувства бе в тялото на госпожа Блакли.

Останалата част от спомена бе неясна, ала Аманда някак бе успяла да се върне в тялото си. Скоро след това господин и госпожа Блакли се бяха преместили да живеят другаде.

Последвали бяха и други подобни случаи. Два от тях обаче се открояваха. Единия път се беше случило в пети клас, когато видя как кола блъсна нейна съученичка пред училището и се намери лежаща на улицата, уплашена, обзета от болка, заслушана в сирената на линейката. Вторият път беше едва преди три години и тогава се беше превърнала в момче — слабичко, смотано, хленчещо момче на име Мартин, по-малко от нея самата, живеещо от другата страна на улицата. Никой в квартала не харесваше Мартин, а неговата майка все се оплакваше на останалите майки от отношението на другите деца към сина й. Ала един ден Аманда беше видяла Мартин, обкръжен от по-големи момчета, които го бутаха и му се присмиваха, и го беше съжалила…

И това бе последният път. Защото тогава вече го бе проумяла. Когато чувстваше прекалено много — това беше проблемът. Когато й дожаляваше за някого, тогава то се случваше. Сега, на тринайсетгодишна възраст, вече знаеше думите: съчувствие, състрадание, съжаление. Това бяха чувствата, които задействаха невероятното излизане от тялото й, които я пренасяха в други хора и я караха да усеща каквото чувстваха те.

След като веднъж вече осъзна какво става, се досети и какво трябва да прави, за да го избегне. Трябваше да спре да изпитва тези емоции. Ако не й пукаше за някого, нямаше и да се превърне в него.

Затова спря да й пука. Не беше лесно и често се измъчваше, ала си струваше, защото нямаше повече да й се налага да изпитва онова усещане. Първоначално Аманда само се опита да възпре чувството на състрадание, ала скоро осъзна, че всъщност щеше да бъде по-добре, ако се опита да се пребори с него. Избра си поведение, което бе противоположно на съчувствието — присмех, подигравки, остроумни обиди. И докато траеше това, направи неочаквано откритие — хората се възхищаваха на злобата й или пък просто се плашеха от нея. Каквато и да беше истината — тя работеше в нейна полза.