Читать «Далеч от очите, далеч от ума» онлайн - страница 10

Ето сега вече умираше от глад. Шумотевицата в стаята нататък по коридора й подсказа, че всички все още бяха заети със седемзнаците, затова тя забърза надолу по стълбите и намери кухнята. На плота забеляза няколко зърнени сладкишчета и си взе едно. Разкъса опаковката и успя да отхапе парченце, преди помощницата на майката — Лизи — да влезе при нея.

— Какво правиш? Тези са за момичетата!

Аманда задъвка и глътна.

— Аз също съм момиче.

— Знаеш какво искам да кажа. — Лизи отиде до плота и надзърна в кутията. — О, не, останали са само шест — изхленчи тя. — Сега какво ще каже майка ти?

Аманда не искаше и да знае. Изведнъж училището й се стори не чак толкова лоша идея.

Спомни си, че в стаята на Трейси видя раница, в забърза нагоре по стълбите. Бегъл поглед в чантата за потвърди наличието на учебници вътре, затова Аманда я метна на рамо, изтича долу и излезе навън.

Не беше трудно да намери спирката на училищния автобус, идващ насам по улицата, докато две деца чакаха на ъгъла. Тя не познаваше никое от тих и явно Трейси също не ги познаваше, защото нито едно не обърна внимание на пристигането й. И когато автобусът спря и вратите се отвориха точно пред Трейси, децата я избутаха настрана, за да се качат. „Колко грубо.“ Ала шофьорът бе още по-груб — след като момченцето пред нея изкачи стъпалата, той затвори вратите. Сякаш нея я нямаше там!

— Хей! — викна Аманда и затропа по вратата на автобуса. — Отвори!

Шофьорът изглеждаше малко изненадан, когато и тя се качи.

— Извинявай, не те видях — измърмори той.

Все още ядосана, тръгна между седалките и може би тъкмо заради това не видя как някой протегна крак. Препъна се. Просна се на пода и единственото, което й дойде на ум, бе: „Значи това бил животът на Трейси.“ Никой не понечи да й помогне да се изправи и момчето, заради което беше паднала, дори не си направи труда да й се извини. Е, поне никой не се смееше — най-вече защото никой не й обръщаше внимание. И докато се изправяше на крака, тя се замоли много скоро да се върне в собствения си живот. Докато пристъпваше към последните седалки в автобуса, Аманда реши, че първото нещо, което ще направи, щом стигне в училище, е да намери себе си. Може би това щеше да сложи край на преместването.

Още щом слезе от автобуса, се забърза към собственото си шкафче. И ето я, тя беше там, суетеше се с кода на катинарчето и си бъбреше с Бритни, чието шкафче бе до нейното. И преди беше виждала себе си през очите на друг човек. Винаги беше много причудливо, но и много интересно.

Изглеждаше добре. Раираната пола си отиваше с гамашите — когато за пръв път бе видяла съчетанието, не беше напълно уверена, че щяха да си подхождат. Но ботите до глезените не й харесаха и следващия път щеше да си обуе ниски обувки тип пантофки.

— Аманда? — промълви.

Момичето се извърна и Аманда-Трейси веднага разпозна собственото си изражение, а то бе точно такова, каквото можеше да се очаква при всеки опит на Трейси Девън да я заговори.