Читать «По-добре късно, отколкото никога» онлайн - страница 65

Но тя не го разбираше. Винаги получаваше онова, което иска, и сега нямаше да се спре. Не и когато откри човек, с когото искаше да бъде повече от всичко на света. Това не можеше да се случва на нея, на Аманда Бийсън! Нямаше да позволи на сърцето си да бъде разбито! Двамата с Рик си принадлежаха. Трябваше да бъдат заедно…

Но от някакво далечно място, от най-дълбоките кътчета на съзнанието й, долетя тих глас.

„Сбогом, любов моя.“

И Аманда вече не бе в тоалетната.

Беше на мястото си в часа за деца с дарба. На обичайното си място — мястото на Аманда. Мадам я наблюдаваше с интерес. И Аманда заключи, че това няма нищо общо с домашното.

Но всичко, което учителката каза, бе:

— Благодаря ти, Аманда. Сара, искаш ли да си следваща?

Аманда не чу и дума от отговора на Сара. Главата й се маеше и момичето опитваше да се овладее.

Как се озова тук? Силата на чувствата й ли я върна обратно в собственото й тяло? На чувствата, които никога преди не бе признавала пред себе си?

Вратата на класната стая се отвори и замаяният на вид Кен влезе вътре.

— По-добре ли си? — попита мадам, гледайки го изпитателно.

Той кимна и седна на стола си. Озърна се към Аманда и после бързо извърна поглед.

„Засрамен е“ — помисли си Аманда. „Знае, че съм го използвала и се чувства неудобно. Да не споменавам факта, че му се е наложило да излезе от женската тоалетна.“

Изчака да бие звънеца и отиде при момчето, преди то дори да успее да стане.

— Здрасти… — каза, без да е сигурна как ще реагира той.

Кен най-сетне я погледна право в очите.

— Какво стана?

Значи знаеше, че не е бил на себе си и че тя има нещо общо е това. Аманда реши, че честността е единственият изход.

— Бях в тялото ти. Видях те да наблюдаваш тренировката по футбол. Беше толкова тъжен и ми стана мъчно за теб и тогава… ами, то просто се случи.

Добре де, не беше напълно откровена. Но не бе нужно да узнава истинските й подбуди. Главно защото те изчезнаха с появата на Рик в живота й.

— Как се чувстваше? — пита тя. — С мен в теб?

— Не знам — отвърна Кен. — Беше като в сън, замъглено и неистинско. Сякаш бях тук и не бях тук… — Момчето я изгледа безпомощно.

Почти усети как се чувства той. Навярно бе много лично да имаш някой в себе си. Странно, но никога не се бе замисляла как се е чувствала Трейси, докато беше в нейното тяло. Ала Аманда Бийсън не се замисляше за чувствата на останалите.

— Какво ме накара да направя? — внезапно попита Кен.

— Да ми подариш стихотворение — призна тя.

Дори докато му казваше истината, знаеше, че допуска грешка. Защото, разбира се, съществуваше само един начин, по който той щеше да реагира.

— Защо?

Аманда си призна:

— Исках да ме харесваш.

Не получи много ласкава реакция. Кен изглеждаше объркан и после отново засрамен. Освен това й се стори любопитен.

— Хубаво стихотворение ли беше? — попита я.

— Да. Но аз не го оцених.

Кен кимна и се изправи.

— Трябва да вървя.

Аманда го изгледа, докато той излизаше, и се запита дали някога ще успее да завърже каквито и да е взаимоотношения с него. Той, естествено, не се изненада, че тя не е харесала поемата. На онази Аманда Бийсън, която Кен познаваше, не й пукаше.