Читать «По-добре късно, отколкото никога» онлайн - страница 66

Само да беше знаела тогава това, което знаеше сега — за хората, за чувствата. За себе си. За болката и страданието, за тъгата.

Но сега вече разбираше. И както казваше онзи стар афиш — това можеше да е първият ден от остатъка от живота й. Можеше да стане различен човек, по-добър човек.

Без Рик. И трябваше да мобилизира силата на предишната Аманда, на която не й пукаше, за да се овладее и да не избухне в плач точно там и тогава.

Защото не смяташе, че спомените ще са достатъчни.

16

Нещо странно се случва с Аманда, помисли си Джена, докато слушаше с половин ухо домашното на Сара. Личеше си дори само по изражението на надутото момиче. Би могла да подслуша мислите й и да разбере какво става.

Но имаше прекалено много други неща, за които да се тревожи. Беше развълнувана, но и уплашена. Баща й се беше обадил на директора, за да я освободят от часовете. Щеше да я вземе веднага след този час, след по-малко от трийсет минути. Щяха да отидат право на летището, където той да върне взетата под наем кола и двамата да се качат на самолет за Лас Вегас. Това бе вълнуващата част.

Не сподели нищо с Трейси и не остави бележка на семейство Девън. Но не това бе плашещата част. Още не бе установила кое е страшното. Да лети със самолет за пръв път? Не вярваше, че е това.

Сара приключи с домашното си и мадам се обърна към Кен. Момчето обаче нямаше желание.

— Мога ли да говоря утре? — попита той. — Не съм съвсем в настроение.

Мадам обикновено не приемаше подобни извинения, но поради някакви необясними причини сега се усмихна на Кен и му кимна.

— Добре, няма проблем. Да видим… Всички ли говориха по домашните си?

Емили вдигна ръка. Мадам се озадачи.

— Ти вече се изказа миналия четвъртък, Емили.

— Просто искам да попитам нещо Кен, мадам. Надявах се, че ще преосмисли молбата ми. За това дали може да се свърже с баща ми.

Мадам се намръщи.

— Емили…

Ала преди учителката да успее да продължи, Аманда я прекъсна:

— Престани, Емили! Остави го на мира!

Джена остана поразена и предположи, че всички в класната стая се чувстват по същия начин. Това не бе в стила на Аманда. Беше прекалено емоционално.

Но момичето не спираше.

— Не знаеш какво му е на Кен, не знаеш какво е да се свързваш с хората по този начин, с хора, които той не вижда и на които не може да помогне. Достатъчно трудно му е да се справя с онези, които го търсят, че да опитва да контактува и е други. Той страда, не разбираш ли?

Нима наоколо се навърташе и друг крадец на тела?, запита се Джена. Нима някой бе откраднал тялото на Аманда? Никога преди не бе чувала съученичката си да говори с такава страст, дори когато говореше за себе си.

Кен също гледаше към Аманда, но той не изглеждаше толкова потресен колкото останалите. А и бе странно как мадам едва ли не се усмихва.

Внезапно Кен стисна главата си. Мадам го изгледа разтревожено.

— Добре ли си, Кен? — попита тя за втори път този ден.

— Получавам съобщение — промълви Кен.

— От баща ми ли? — развълнува се Емили.