Читать «По-добре късно, отколкото никога» онлайн - страница 64

— А тук, в училище, не участваш ли в клуба по актьорско майсторство?

Другата-Аманда завъртя очи.

— Не. Онези хора не са мой тип.

Аманда-Кен забеляза нещо, което Другата-Аманда не би забелязала — видя как я наблюдават съучениците й. Емили и Трейси се спогледаха гневно. Сара тъжно поклати глава. Джена изглеждаше разсеяна, сякаш въобще не мислеше за домашното, но Чарлс и Мартин си шепнеха и я гледаха с неприязън.

Кен вероятно изглеждаше така, както се чувстваше тя самата. Отвратена. От себе си.

Докато Другата-Аманда продължаваше да изрежда целите в живота си, които включваха това да бъде богата и красива и да се забавлява през цялото време, Аманда-Кен огледа стаята и се зачуди кой ли е способен да върне Рик. Стори й се, че Сара е най-вероятният кандидат. Тя поне имаше най-могъщата дарба, въпреки че отказваше да я ползва. Трябваше да поговори с нея…

„Какво мислиш, Рик? Тук има едно момиче, което може да принуждава хората да правят разни неща против волята им. Чудя се дали има и друга дарба, за която не подозира.“

„Каква?“

„Да върне някого. От мястото, където се намираш ти. За да бъдем заедно.“

Не последва отговор.

„Рик?“

„Тук съм. Слушам те.“

„Вероятно ще се наложи да й разкажа цялата история за това, че сега съм Кен, за това как съм се влюбила в теб…“

Аманда се слиса. Преди беше ли казвала тези думи, пред него? Не прекаляваше ли?

„Няма да има полза.“

„Защо?“

„Защото е невъзможно. Такава сила не съществува. Не и извън филмите и книгите.“

„Но аз не мога завинаги да остана в Кен! Родителите му мислят, че е болен, майка му утре ще ме води на лекар. Не знам кога или как ще се върна в себе си, но това рано или късно ще се случи.“

„Знам.“

„Тогава какво ще правим? Когато се върна в своето тяло, дори няма да можем да си говорим!“

„Знам.“

„За втори път казваш това! Нямаш ли никакви идеи?“

„Само една. Трябва да спрем да се свързваме. Сега.“

Явно ахна на глас, защото всички в стаята се вторачиха в нея.

— Кен? Добре ли си?

— Ъм, малко ми се гади. Може ли да изляза?

Мадам бързо връчи на Аманда-Кен талонче с разрешение за излизане в коридора и момичето се втурна извън стаята. Изтича надолу по стълбището към тоалетната в мазето, която никой не ползваше, онази, в която отиваше винаги, когато се нуждаеше от пълно спокойствие.

„Добре. Ето ме. Защо да трябва да спрем да се свързваме сега? Нямаш ли чувства към мен?“

„Разбира се, че имам. Затова и трябва да спрем. Защото така само ще стане по-трудно за двама ни.“

„Но това не е честно! Не и ако ти ме обичаш и аз те обичам!“

„Не е честно и да загинеш в катастрофа с мотоциклет, когато си на осемнайсет години. Не е честно, че има гладуващи хора. Не е честно, че лош човек може да постигне успех, а добър — да се провали.“

„Не ме интересува никой друг, мисля само за нас!“

„Не вярваш в това, което казваш. Разбира се, че мислиш и за другите, ти си такъв човек.“

Такава ли беше наистина? Не бе толкова уверена.

„Не искам да те изгубя!“

„Аз ще бъда в спомените ти. А ти в моите.“

„Не е достатъчно. Искам повече.“

„О, Аманда, не може да имаш всичко. Трябва да разбереш това.“