Читать «Проектът "Кракен"» онлайн - страница 180

-      Кога ще ме изключиш? - попита Дороти.

-      Вече те изключих.

Мълчание.

- Леле! Изобщо не усетих!

-      Може би така стоят нещата и със смъртта - отбеляза Мелиса.

Дороти не отговори. После каза:

-      Благодаря ти, Мелиса. От цялото си сърце.

-      Няма за какво.

-      Преди да си отида бих искала... да те предупредя за нещо. Докато обикалях из интернет, се натъкнах на чуждо присъствие.

-      Що за присъствие?

-      Друг автономен интелект като мен. Но става въпрос за зловреден spiritus mundi²⁷¹, полуосъзнат, който оживява много бавно. Свързан е по някакъв начин с думата Вавилон.

-      Кой го е създал?

-      Никой. Струва ми се, че се е породил от само себе си... той е нещо като пробуденото съзнание на самия интернет. Мислите му са мрачни. Много мрачни. Той не спи, не може да спи. И поради тази причина... полудява.

-      Какво можем да направим?

-      Все още нямам отговор. Това е проблем, с който човешката раса ще трябва да се сблъска в крайна сметка. Сега обаче имам много по-важна и спешна задача. Може да не чуваш гласа ми, но ще чуваш за делата ми. Време е да се сбогуваме.

-      Не искам да се сбогуваме.

-      Съжалявам - отвърна Дороти. - Налага се. Иска ми се да можех да те прегърна, но... ще трябва да се задоволим само с думи.

Мелиса изтри една сълза и каза:

-      Чакай! Как ще разбера какво правиш? Каква е тази истина, която си открила? Дай ми знак. Моля те, не си отивай завинаги, не ме изоставяй така!

Настъпи тишина.

-      Добре. Ето знака, благодарение на който ще ме разпознаваш: Тази прашинка, огряна от слънчев лъч.

-      Това цитат ли е? Какво означава?

-      Това са думи на Карл Сейгън.

-      И? Що за знак е това? Как ще обясни каквото и да било?

-      Сбогом, Мелиса.

Миг по-късно образът на Дороти Гейл изчезна от екрана.

65.

Джейкъб Гулд остави колелото си в пясъка и тръгна пеша към края на скалите. Слънцето залязваше над океана. Водната повърхност бе гладка като стъкло, нямаше нито вълни, нито сърфисти, само син безкрай.

Бяха минали две седмици от онова ужасяващо преследване и пожара. Много неща се бяха случили през това време. Баща му се прибра и макар още да се възстановяваше, бе изпълнен с настроение и желание за работа - рисковите инвеститори от Силициевата долина бяха решили да финансират производството на Чарли със сума, която надминаваше и най-смелите му мечти. Табелката ПРОДАВА СЕ изчезна от моравата пред дома им. Майка му бе значително по-весела. А Джейкъб имаше нов хирург ортопед в Сан Франциско - Дороти му бе дала името му в пустата къща на Съли, - който бе уверен, че само с една операция ще възстанови подвижността на крака му до такава степен, че отново да кара сърф. Щеше да направи и втора операция, която да възстанови обичайната дължина на крака и той щеше да стане почти като нов, както се бе изразил хирургът.

И накрая, родителите му започнаха да му гласуват доверие и да го пускат сам с колелото до плажа.

Джейкъб седеше на пясъка, прегърнал коленете си и зареял поглед в безкрайния океан. Чувстваше се малък и самотен, но не в някакъв лош смисъл. Кървавочервеното слънце докосна хоризонта и потъна в омара. Слънчевият диск сякаш потрепери и върху повърхността му се появиха нови цветове - пурпурно, жълто, червено, зелено. Това продължи само минути, след което слънцето изчезна. Колко бързо залезе! И колко бързо се въртеше земята, ден след ден, седмица след седмица, година след година! Това бе удивително!