Читать «За подмяна» онлайн - страница 34

— Половината хора навън, са родени с по-малка цел и от тази. Но те имат своите права. — Започваше отново да ме тресе и коремните ми мускули отново конвулсивно се свиваха. Не бях в нужната за метафизическа дискусия с робот форма. По слепоочието ми пробяга струйка пот и се стече в ризата ми. Това е проблемът при взимането на рапт. Той не ти позволява големи паузи.

— Така ли? — пак попита дроидът, но не изчака отговора ми. — Значи ти предлагаш, в нарушение на изричните инструкции на „СейфтиНет“, да пуснеш резервните от тунелите. Да се опиташ да ги научиш да четат. Да им създадеш безсмислена илюзия за живот.

— Да — отговорих аз, чувствайки колко слаба е защитата ми, колко глупаво идеалистически звуча. Най-странното бе, че се държах в нетипичен за мен стил. Идеализмът ми се бе изпарил без следа още преди години, горе-долу откогато датираха спомените ми за миризмата на „СкинФикс“. Ако някой ме попиташе, щях ясно да му отговоря, че не давам пет пари, че не ме интересуват нито резервни, нито нищо. Така че нямах никаква представа защо се държа по този начин.

— Ще имаш нужда от помощ — констатира дроидът.

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво ми казва.

— От теб?

— На определена цена — заяви Ратчет и тогава дойдоха лошите новини. — Ще трябва да се откажеш от рапта.

— Върви на майната си — казах аз отпаднало и излязох от стаята с неуверени крачки.

Половин час по-късно Ратчет дойде и ме намери. Бях се свлякъл в края на дългия коридор, колкото се може по-далече от всякакви форми на живот — белтъчни или силициеви. Зъбите ми безконтролно тракаха, гладката ми мускулатура се извиваше в рапт-стил и аз постепенно губех битката с живота. По гърба ми пълзеше студ като течен огън и вече започвах да халюцинирам. Погледнах с мътен поглед приближилия се дроид и се извърнах. Той не ме интересуваше. Много по-интересни ми се виждаха малките човечета, катерещи се по десния ми крак. Някои от тях ми напомняха хора, които познавах от войната, хора, за които знаех, че са мъртви. Убеден бях, че те се опитват да ме предупредят за нещо, но говореха толкова пискливо, че не разбирах нищо. Опитах се да се превърна на куче, за да имам по-добър шанс да ги чуя.

Нали знаете как става?

Дроидът обаче не се оттегли, нещо повече, пред мен се появи поднос със спринцовка на него. Погледнах го с очи, които пареха.

— Дозата, която вземаш, може да убие четирима нормални хора — каза той. — Веднага, секунди след инжекцията. Имаш нужда от това в момента, иначе ще умреш. Но утре ще ти трябва по-малко.

— Ратчет — измънках аз, — ти не разбираш.

— Разбирам. Знам защо си тук. Но ако продължаваш така, след няколко седмици ще умреш, а аз искам да останеш жив.

— Защо?

— За да ги учиш.

Не знам кой от двама ни победи накрая, дали бях успял да убедя Ратчет със зле формулирания си първоначален изблик, или той ме бе изнудил да приема една невъзможна идея, просмукала се в съзнанието ми в момент, когато то бе опитало да се гмурне завинаги под водата. Може би Ратчет си е бил Иисус отначало до края, а аз бях неговият издънил се Йоан Кръстител.