Читать «За подмяна» онлайн - страница 32

На седемнайсет Стивън получил тиган с вряла вода в лицето си от жена, която разигравал. Не, даже не просто разигравал, ами ѝ откраднал колата и я принудил да прави любов с двама негови приятели. Днес Стивън сигурно изглежда съвсем наред, защото онези дошли и си тръгнали оттук с лицето на брат му.

Ето, това е съдбата на резервните — докато ги измъкнат навън на части, да живеят в тунелите сред обезобразени и изкормени тела, да пляскат с ръце без пръсти, да трият лица в стените, а изпражненията им да се стичат по краката им. Веднъж на два дни, без никакво предупреждение, тунелите се пълнят с дезинфекциращ препарат. Няма нужда от предупреждение, понеже никой от резервните не може да говори. Още по-малко да чете. Не може дори да мисли. Тунелите са като месарски склад, където месото понякога помръдва и е завинаги окъпано в мъртвосиня светлина.

Тези същества нямат дрехи, нямат собственост, нямат семейства. Те са като мъртъв кодов сегмент, отрязан от останалата част на програмата и оставен така в мрака. Единственото, с което разполагат, са дроидите и операторът… макар да си мисля, че за тях би било по-добре, ако нямаха и това. Защото функционалната характеристика на оператора не включва „задължението да се грижи“. Този човек просто си седи и не прави нищо, докато най-тъмните ъгълчета на душата му загниват или растат като туморно образувание. Някои пускат в тунелите хора през нощта… срещу заплащане, разбира се. Разправят, че един от преуспяващите капиталисти в сянка бил голям любител на тази незаконна услуга. Понякога хората просто пият бира и се смеят до задъхване, наблюдавайки резервните, но има и такива, които влизат, за да се сношават с тях.

Когато се събудих, Ратчет почистваше повърнатото около главата ми, а на печката имаше кафеварка с прясно сварено кафе. В съзнанието ми, също като вода през полупропусклива почва, бавно нахлуваха звуци и миризми. Накрая станах, взех душ, избръснах се, облякох се в чисти дрехи и седнах на масата както обикновено. Мозъкът ми се чувстваше като грубо излъскан с едра шкурка. Тресеше ме обичайната реакция след приемането на рапт, — а ръцете ми така трепереха, че изплисках кафето си по масата.

И все пак беше по-различно. За пръв път мислех не за себе си, а за други хора и за промените, които щях да направя.

И за зло или за добро, направих ги.

Същия следобед се върнах в тунелите. Проправих си път през телата и подбрах няколко деца, които до момента почти не бяха използвани. В първия тунел намерих Дейвид и Рагалд, във втория — Суедж и Нанюн, а в третия — Джени. Тогава всички още бяха цели с изключение на Суедж, която се бе разделила с ивица кожа на бедрото си. Изведох ги от тунелите в залата и ги накарах да седнат на столовете. По-скоро опитах се да ги накарам, защото дотогава те не бяха виждали стол. Дейвид и Нанюн паднаха веднага, Суедж се свлече и се опря на масата, а Рагалд слезе от стола и клатейки се тръгна из стаята. Накрая ги събрах в ъгъла, където ги настаних седнали, с гърбове, опрени на стената. Те вече бяха спрели да мижат срещу ярката за тях светлина, така че сега се блещеха към сложните неща в стаята: различните повърхности, предметите, дори факта, че стените не бяха наклонени.