Читать «За подмяна» онлайн - страница 36

На второ място, и това според мен бе най-важното, с обучението се занимаваше Ратчет. Да, аз трябваше да седя сред тях, да ги уча да сядат, да им държа главите така, че да виждат буквите, които размахвах пред тях, и да следя дали чуват думите, които им повтарях и повтарях до втръсване в ушите. И, да, пак аз бях онзи, който стоеше зад тях, мушнал ръце под мишниците им, за да ги принудя да се научат да използват крайниците си както трябва. Мускулите им бяха абсолютно недоразвити, въпреки магията в храната на дроида медик. Сигурно именно това денонощно занимаване с резервните попречи на моето тяло да се съсухри и пречупи.

Но аз правех всички тези неща, говорех им, без да спирам, прегръщах ги, когато виждах, че са нещастни, макар този контакт да не бе от най-приятните ми изживявания. И все пак Ратчет вършеше истинската работа. Той бе настоял именно аз да остана на преден план, изхождайки от предпоставката, че резервните жадуват за човешко общуване. Точно това бе основната ми задача през следващите години: да създавам и дарявам топлина. Но освен това се опитвах да се досетя за нещата, от които имаха нужда, а когато след време най-сетне бяха в състояние да водят елементарен разговор, правех всичко по силите си да помогна на този крехък кълн на разума да се закрепи и да получи независимост. Но без явно дълбокото разбиране на Ратчет за пътищата, по които човешкият мозък може да бъде върнат към живот, аз едва ли щях да бъда способен на нещо повече от малката първа крачка. Той планираше уроците, аз ги провеждах.

След известно време проектът — предполагам, че нашето начинание можеше да се нарече така — набра собствена инерция. Вече зависех все по-малко от съветите на Ратчет. Оставях резервните да гледат телевизия и да слушат музика. Опитвах се да им обясня неща, които Ратчет не би могъл, като например какви закони управляват света навън. Но през цялото време чувствах до себе си Ратчет.

Често се питах откъде бе натрупал Ратчет цялото това познание и така и не успях да стигна до определен извод. Освен един, за който не съм сигурен, че имаше отношение към този въпрос. Питах се дали Ратчет не е повреден.

Измина дълго време преди тази мисъл да ме осени — все пак дроидът беше толкова способен в толкова много неща, че самата идея звучеше нелепо. Но бях започнал да забелязвам някои неща: резки промени в нивото на активността, моменти, когато сякаш застиваше или изпадаше в неутрално състояние, споделените с мен странни теории за единството между съзнателно и подсъзнателно, които така и не успях да проумея. И накрая… кафето.

Всеки ден от престоя ми във Фермата Ратчет правеше кафе, достатъчно да напои двойно повече хора, отколкото бяхме там. При всяко мое влизане в кухнята се озадачавах, после ми ставаше весело, накрая поглеждах с безпокойство огромните кафеварки на готварската печка, всяка от които неизменно биваше подменяна в мига, в който му се стореше, че течността в нея е поизстинала. Нямах ни най-малка представа дали има друго обяснение, освен това, че машината бе прекарала известно време на стаж в голям хотел като дроид, отговарящ за напитките.