Читать «За подмяна» онлайн - страница 207

— Луела Ричардсън не е била убита при нещастен случай — заговорих аз, опитвайки се да бъда максимално ясен. Микрофонът подхвана гласа ми и го запрати из залата. — Била е убита за забавление от човек, нает от господин Максен.

Не знам какво очаквах да стане, но то не се случи. В залата цареше мълчание. Очите продължаваха да ме гледат, но изражението им с нищо не се промени. Максен стоеше неудобно извърнат на една страна и аз усещах избръснатата долна част на бузата му да се опира в ръката ми.

Започнах отново:

— Този човек е убил още четири жени, както и няколко мои приятели. Но Луела единствена от всички е живяла над стотния етаж, което обяснява вашето присъствие днес тук. Не защото на Максен му пука, а защото е виновен. И си мисли, че ако направи това, на което сме свидетели, то ще го оневини поне малко.

Все още никаква реакция. Гледах лицата и се питах дали не правя грешката да им говоря на чужд език. Никой не помръдваше. Никой не изглеждаше възмутен. Като че ли никой нищо не бе разбрал.

Озадачен, аз пуснах Максен и се облегнах на аналоя. Отворих уста, за да заговоря, но от нея излезе само една фраза и в главата ми блесна ослепителна бяла светлина.

— Преди пет години той нареди да бъдат убити моята жена и дъщеря ми.

Това беше, което казах, и спрях, защото осъзнах, че няма какво друго да им кажа.

— На никой не му пука, Джек — обади се глас и аз се обърнах да видя кой е проговорил. В самия край на шести ред седеше Джони Виналди. — Хена, твоите хора, всички под стотния етаж… за тези тук не означават нищо. — Този път конгрегацията реагира, макар че според мен никой от тях нямаше основание да бъде по-изненадан от мен самия. Виналди стана и поклати глава. — Всъщност от всички тук само Максен може би е загрижен за съдбата на Суедж. Тя все пак е резервата на неговата дъщеря. Точно затова той бе толкова загрижен да си я върне, а понеже истинската Суедж тази сутрин умря, Джек, ти като че си успял да си отмъстиш. Но както ти казах, с това малко изключение, никой тук не дава пет пари за нищо. Тези хора не са дошли като опечалени. Дошли са да боготворят този тип.

Неочаквано ми се изясни, че Максен не бе посещавал моята ферма нощем, защото резервата на дъщеря му е била там и му се е струвало, че това ще е неприлично. Осъзнах колко много стаички би трябвало да има в неговата глава, колко малки са те и колко страшни тайни стоят завинаги заключени в тях.

— А ти какво правиш тук? — тихо попитах аз, замаян от странна лекота в главата, дължаща се вероятно на чувството за нереалност. Знаех, че само изстрелите могат да ме върнат към реалността.

Виналди се усмихна без сянка от развеселеност.

— Онова, което трябваше да направиш ти — отговори той, вдигна ръка и застреля Максен в лицето.

Максен политна и още преди тялото да падне, Виналди доизпразни пълнителя в него. Очилата на Максен се плъзнаха по пода в тишината, а очите му впериха изцъклен поглед в нищото.

В следващия миг залата експлодира в блясъци от експлозии и над всички ни се спусна пелена от сълзотворен газ. От сенките изскочиха шестима от хората на Виналди и прескачайки телата на вече убитите телохранители на Максен, с дълги откоси поразиха повечето от останалите в охраната, заедно с част от гостите. Не знам, това може и да не бе съзнателен ход, но загинаха доста от поканените. Телата им падаха на пода като дървета в гора, непознаваща насилието, и зад тях изникваха призрачните лица на другите, на които бе писано да останат живи. Знаех, че поне част от тях завинаги ще запомнят деня, когато джунглата се бе надигнала, за да им отмъсти, но разбирах също, че това няма да промени нищо.