Читать «За подмяна» онлайн - страница 208

Виналди вече беше заобиколен от своите хора, образували жив човешки щит около него. Беше изпълнил мисията си. Трепкащата жълтеникава светлина на свещите бе изпълнена с дим. Залитнах без посока в хаоса, опитвайки да се ориентирам сред писъците и пламъците.

Неспособен да повярвам, че още съм жив, се отправих към най-плътната част на тълпата — подсъзнателно търсех прикритие сред изпадналите в паника гости. Бавно си проправих път в гората от свещи, притиснат от човешки същества, изживяващи най-ужасния ден в своя живот. Регистрирах присъствието им само подсъзнателно. Струваше ми се, че параклисът е обхванат от пожар. Зърнах за миг Голсън, но той не ме видя. Беше зает да утешава млада дама, която по странно стечение на обстоятелствата бе и доста привлекателна. Покрай мен тичаха хора с разкъсани и обхванати от пламъци дрехи. Погледът ми попадна върху маркер с цена, който стремително намаляваше изведената на индикация стойност на облеклото, постепенно унищожавано от огъня.

Когато най-сетне се озовах в необятното преддверие, там вече имаше поток от хора, спринтиращи към изхода. Отново се превърнах в част от тълпата, понесла се към изхода. Нямаше никакви изгледи някой да остане за предвидения прием.

Вместо да се насоча към експресните асансьори заедно с останалите, аз се измъкнах незабелязано и се върнах по един от коридорите, за да потърся резервното стълбище, предвидено точно за случаи като този. Знаех, че трябва да се намира на не повече от неколкостотин метра. Не очаквах друг да се сети — тук, на 203-ти етаж, рядко се налага да се спасяваш по този начин и едва ли бяха отработвали ситуацията с учение. Малко по-надолу по коридора се натъкнах на майката на Луела. Бяха я оставили сама. Ръцете ѝ трепереха, но лицето ѝ изглеждаше спокойно. Гледаше право напред и не личеше да ме е познала.

Никой не охраняваше вратата към стълбището — предполагам, понеже хората на Максен бяха ангажирани с хаоса на горните етажи. Хванах дръжката и се обърнах да се огледам.

И докато отварях вратата, една ръка се протегна и ме издърпа през нея.

Глава 21

— Как, по дяволите, успя да се качиш дотук? — попитах аз, макар да бях изконсумирал в значителна степен способността си да се изненадвам. Пред мен в тъмната шахта на стълбището стоеше Хауи, въоръжен до зъби и наежен по непознат за мен начин.

— По стълбите — отговори ми той. — Донякъде. — Може би би трябвало да ми изглежда абсурден: четиридесетгодишен мъж с щръкнала коса, скрил възпълното си тяло под цял арсенал, но не беше така — по-скоро изглеждаше страховит.