Читать «За подмяна» онлайн - страница 206

Станах и мигът, в който се изправих, ми напомни за нещо, сякаш ехото от онзи изстрел най-сетне се бе отразило от най-високите планини на света и се бе завърнало окончателно в главата ми, за да умре в нея. В първия момент хората, изглежда, помислиха, че става дума за част от службата, а след това сигурно решиха, че един от поканените си е загубил ума. Но аз тръгнах по централната пътека с високо вдигната глава и изправени рамене.

В параклиса настъпи мъртва тишина, нарушавана само от крачките ми, които звучаха като бавно чукане по масивна дървена врата. Бях изминал половината от пътя, когато започнах да чувам сподавен шепот и да различавам раздвижване из сенките в единия край на параклиса. Заложих на увереността си, че охраната едва ли ще рискува да стреля над главите на най-богатите хора в Ню Ричмънд, и продължих напред, без да свалям поглед от Максен, който също ме гледаше.

Когато стигнах на няколко метра от него, извадих пистолета си и атмосферата зад мен рязко се промени. Вече беше прекалено късно. С две бързи крачки застанах няколко стъпала под Максен и насочих дулото на пистолета право в челото му. Из ъглите на залата бе настанала суматоха: невидими до момента бодигардове се материализираха бог знае откъде. Стояха така, че да не ги виждат гостите, но усещах червените точки на лазерните им прицели върху гърба си. Можеха да ме застрелят, но чакаха сигнал. Максен ги беше тренирал отлично и те най-вероятно отчитаха, че ако стрелят, куршумите могат да преминат през тялото ми и макар и с много по-ниска скорост да нанесат тежки поражения на техния господар. Риск, който никой от тях не беше готов да поеме.

— Кажи им — заповядах аз на Максен. — Обясни им, че ако някой стреля, ще имам предостатъчно време, за да пръсна черепа ти по стената зад теб.

Максен ме гледаше невъзмутимо. Беше само пет години по-възрастен от мен, но изглеждаше като излят от тектонични плочи. Лицето му бе едновременно изморено и измъчено и с нещо ми напомни лицето на жена му.

— Ти така или иначе ще ме застреляш, Рендал — проговори най-сетне той. — Каква е разликата?

— Не — казах аз. — Няма да те застрелям. Дойдох с това намерение, но реших да направя нещо много по-лошо. Ще разкажа на тези хора една история и след това ще ти подаря живота.

— И ще умреш.

— Случва се — свих рамене аз.

Максен огледа периферията на залата, за да адресира посланието си, и вдигна ръце. Изкачих останалите стъпала, без да отмествам пистолета от челото му, и се обърнах с лице към конгрегацията.

Пред мен имаше петстотин чифта очи, все немигащи. Сграбчих Максен за врата и забих дулото на пистолета под брадичката му. Получи се много удобно, сякаш оръжието бе чакало точно този момент, откакто го имах. Може би всички ние — аз, Максен и пистолетът — бяхме чакали този момент. Откъм залата долетя леко ахване, но тълпата бе прекалено смаяна, за да е способна на нещо повече от тази неволна реакция. Главата ми се изпълни с бял шум, сякаш нервните вериги в нея бяха започнали да изгарят една след друга.