Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 84

Слязох на третия етаж, където бе моята стая, и тръгнах по леко извития коридор. Не срещнах никого. Тъкмо издърпвах ретиновия скенер от гнездото във вратата, когато шумът от приближаващи се стъпки в инак мъртвешката тишина на коридора ме накара да се прилепя към отсрещната стена и да посегна към интерфейсния автомат, който носех затъкнат в колана си, по-скоро по навик.

Настръхнах.

Ти си в централата на „Мандрейк“, Ковач. На етажа за служители. Тук дори прашинка не може да прехвръкне без разрешение. Успокой се, ако обичаш.

— Ковач?

Гласът на Таня Вардани.

Въздъхнах и се отстраних от стената. Вардани излезе иззад ъгъла и застана пред мен, със смутено изражение на лицето.

— Съжалявам, да не те уплаших?

— Не. — Дръпнах отново ретиновия скенер, който се бе прибрал обратно в гнездото, теглен от нишка с дебелината на проточена слюнка.

— Цяла нощ ли си на крак?

— Да. — Допрях скенера до окото си и вратата се отвори. — А ти?

— Може да се каже. Опитах се да поспя преди няколко часа, но… — тя повдигна рамене. — Сигурно съм прекадено напрегната. Свършихте ли?

— С вербуването ли?

— Да.

— Да.

— Как са те?

— Добре.

Вратата издаде жален сигнал, сякаш за да ми напомни, че е време да вляза и да я затворя.

— Ти…

— Ти първа… — поканих я аз.

— Благодаря — тя ме заобиколи и влезе.

Отсрещната стена на стаята бе изцяло стъклена. На излизане я бях оставил затъмнена и градските светлини едва се процеждаха през мътноватата й повърхност. Вардани спря насред стаята и се огледа.

— Аз…

— Седни. Бледоморавите тела са фотьойли.

— Благодаря. Още не мога да привикна с…

— Истински шедьоври. — Докато я гледах, тя се подпря на ръба на един от мебелните модули и той веднага направи опит да обгърне тялото й. — Нещо за пиене?

— Не, благодаря.

— Е, как е апаратурата?

— Всичко е наред. — Тя кимна, по-скоро на себе си. — Да. Снабдяването им си го бива.

— Така си е.

— Как мислиш, дали сме готови?

— Да, но… — млъкнах, без да зная как точно да продължа. — Нали чакаме да видим какво ще се случи.

— Да.

И двамата замълчахме.

— Мислиш ли, че ще го направят?

— Кой? Картелът ли? — поклатих глава. — Не, ако може да се избегне. Но Кемп е в състояние. Виж, Таня. Може въобще да не се случи. Но дали ще стане или не, никой от нас не може да направи нещо по въпроса. Твърде късно е за каквато и да било намеса. Така е на война. Унищожение на индивида.

— Това какво е? Някакъв квелистки цитат?

Усмихнах се.

— Да, в най-общо перифразиране. Искаш ли да знаеш какво казва Квел за войната? За насилието?

— Не съвсем — тя махна с ръка. — Добре де, ако настояваш, кажи ми. Защо пък не? Кажи ми нещо, което досега не съм чувала.

— Тя казва, че причината за войната се крие в хормоните. По-скоро в мъжките хормони. Не става въпрос за победа или поражение, а за освобождаване на натрупаните хормони. Написала е дори поема за това, на времето, когато е живяла в нелегалност. Я да опитам…

Затворих очи и се върнах на Харланов свят. Уютна къщурка сред хълмовете над Милспорт. В ъгъла са струпани крадени биоелектронни компоненти, въздухът е задимен, шумно е, защото празнуваме успешния завършек на операцията. Вирджиния Видура спори на политически теми с хора от групата й, там е и скандално известният Малък голям микроб. Из помещението отекват квелистки лозунги и откъси от стихотворения.