Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 83
Ричард Морган
— Има вкус на пикня.
Той се изкиска.
— Питам какво мислиш за нашия отряд?
— Стават. — Сръбнах от кафето и се загледах към светлините на града. — Не ми хареса само нинджата, но той притежава някои полезни умения и е готов да изпълни дълга си, дори ако трябва да загине, което винаги е било голямо предимство за всеки войник. Колко време ще отнеме подготовката на клонираните тела?
— Два дни. Около.
— И още толкова, докато хората привикнат с новите си „ръкави“. Не можем ли да започнем с привикването във виртуалността?
— Не виждам причини да не го направим. Бихме могли да извлечем биопараметрите на подготвящите се „ръкави“ и да ги зададем във всяка от „колодите“. При времеускорение от петдесет пъти отрядът ще получи цял месец виртуално време за тренировка в новите „ръкави“ на Дангрекски терен, което е само няколко часа реално време.
— Чудесно — кимнах, но кой знае защо не го мислех.
— Моите собствени резерви са по отношение на Сучиади. Не съм убеден, че този човек ще приема безропотно заповеди.
Свих рамене.
— Ами тогава, назначи го за командир.
— Сериозно ли говориш?
— Защо не? Той има нужната квалификация, чин и опит. Освен това е лоялен към хората си.
Хенд не отговори. Забелязах, че се мръщи.
— Какво има?
— Нищо — той се изкашля. — Мислех си, че ти ще поискаш командването.
Затворих очи и за миг мярнах картината на поваления от шрапнелен огън отряд, в калта, под несекващия, проливен дъжд и острия пукот на бластерите в далечината.
Писъци.
Това, което се изписа на лицето ми, не беше усмивка, макар да приличаше на такава.
— Кое е смешното?
— Хенд, нали си чел досието ми?
— Да.
— И все още смяташ, че бих искал да командвам? Ти да не си побъркан?
15.
Кафето поне ме държеше буден.
Хенд отиде да си легне, или да се навре в металната дупка, която „Мандрейк“ му бе отпуснал за часовете, в които нямаше нужда от него. Огледах небето за Слънцето и го открих да блещука далеч в източния край над хоризонта, като връх на едно съзвездие, което тукашните жители наричат Дом на палеца. В съзнанието ми изникнаха думите на Хенд:
„… толкова далеч от Земята, че ще ти е нужен телескоп, за да различиш там горе Слънцето. Донесени сме тук от вятър, духащ през пространства, които не можем нито да видим, нито да докоснем. Били сме съхранени като сънища в мозъка на машина…“
Опитах се да прогоня гласа му.
Че аз дори не бях роден там. Земята за мен бе планета като всяка друга и дори баща ми някога да се е опитвал да ми показва Слънцето на небосвода, аз нямам спомен за това. Оттук не можех да различа дори звездата, около която кръжеше Харланов свят.
Допих остатъците от кафето и се намръщих, защото бе съвсем изстинало. Ако се съдеше по заревото на източния хоризонт, скоро щеше да се зазори и аз внезапно бях завладян от странното желание да не съм тук, когато това стане. Оставих картонената чашка на парапета и се отправих между разхвърляните маси към най-близкия асансьор.
