Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 86

— Да, така е.

— Да, така е. Е, точно сега има едно нещо в мен, което се нуждае от успокояване, и единственият начин да го направя е, като се чукам с теб.

— Не съм сигурен, че…

— Не ми пука — прекъсна ме рязко тя. — Ти ме промени. Ти ме оправи. — Тонът й се поуспокои. — Навярно трябва да съм ти благодарна, но не се чувствам така. Чувствам се поправена. Ти създаде тази неуравновесеност в мен и сега искам всичко да се върне постарому.

— Виж, Таня, още не си в състояние да…

— О, това ли? — тя се подсмихна с ъгълчето на устата. — Давам си сметка, че в момента не съм кой знае колко привлекателна, освен може би…

— Нямах предвид това…

— За някой извратен тип със странни представи за чукането. Виж, това е моя грижа. Ще го направим виртуално.

Имах чувството, че сънувам.

— Искаш да го направим сега?

— Ами да. — Още една съкрушителна усмивка. — Иначе не мога да спя. А се нуждая от почивка.

— Да не си намислила нещо?

— Да. — Беше като някаква странна, детска игра.

— И къде, по-точно?

— На долния етаж. — Тя се изправи и ме изгледа отвисоко. — Знаеш ли, задаваш доста въпроси за мъж, когото предстои да изчукат.

Долният етаж, според бъбривия асансьор, беше предназначен за отдих и забавления. Веднага щом се отвориха вратите, се озовахме в просторен фитнес център, с подредени в два реда чудновати машини, напомнящи насекоми. В дъното се виждаха лежащи клетки за виртуална връзка.

— Там ли ще го направим? — попитах сконфузено.

— Не. В затвореното помещение зад тях. Тръгвай де.

Минахме през гората от застинали машини, а светлините ни следваха, като се палеха пред нас и гаснеха зад гърбовете ни. Имах странното усещане, че вече съм попаднал във виртуалния свят, а това обикновено е ранен симптом, че се прекалява.

Отзад имаше девет затворени кабини, но вратите само на две от тях — осма и девета, зееха открехнати. Отвътре бликаше ярка, оранжева светлина.

Тя се обърна и ме погледна.

— Хайде — подкани ме. — Влизай в осма, тя е свързана с тази. Само натисни „по взаимно съгласие“ на главното табло.

След тези думи тя изчезна в оранжевото сияние.

Отвътре осма бе облепена с евтини илюстрации на емпатично психограмно изкуство, наподобяващи помръдващи рибешки опашки под хипнотичната светлина от тавана. Всъщност повечето произведения на емпатистите имат подобно въздействие и на дневна светлина. Вътре бе задушно, на стената висеше закачалка във формата на двойна спирала. Съблякох се, изтегнах се на кушетката и натиснах клавиша „по взаимно съгласие“ веднага щом таблото светна. Едва успях да сваля ограничителите, когато оранжевата светлина потъмня и се скри зад мъглива пелена, из която плуваха психограми и точки. Тъкмо започнах да разсъждавам над смисъла от емпатичното изкуство, когато светлината избледня, стопи се и се превърна в тесен сноп, поглъщан от някаква черна фуния, а от двете ми страни изникнаха светещи плоскости, подхранвани от мигащи червени диоди, които се простираха до безкрайност.

Точно пред мен малко оранжево облаче продължи да подскача и да се мята, а сетне застина и придоби очертанията на женско тяло. Гледах като омагьосан как там отпред изниква Таня Вардани, в началото само като общ контур от мъждукащ оранжев дим, който започна бързо да се изпълва със същата оранжева субстанция и когато процесът бе завършен, аз установих, че тя е съвсем гола.