Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 85

— Боли ли те?

Отворих очи и я погледнах обидено.

— Таня, повечето от тези неща са писани на стрипджап. Това е най-разпространеният език на Харланов свят. Опитвам се да си припомня амер-английската версия.

— Просто изглеждаше, сякаш нещо те боли. Не се престаравай заради мен.

— Ами това е мъчителен процес. Не ме вини за лошия превод. — Вдигнах ръка. — Започва така:

„Мъжки «ръкави», укротете своите хормони или ги изразходвайте в стонове от друго естество. (Намерете утеха в нас.) Нека кръвта ви блъска по други причини в слепоочията. Нека легнем с вас, нека ви чукаме. (Пък нищо, че ще кажете: цената не си заслужаваше.)“

Седнах. Тя се подсмихваше.

— Малко странна форма за революционна поезия. Тя не беше ли водачка на едно доста кърваво въстание? На бой до смърт срещу тиранията на Протектората, и прочее?

— Да. Няколко кървави въстания, ако трябва да бъдем точни. Но няма никакви доказателства за смъртта й. Изчезнала при последната битка край Милспорт. Така и не намериха „колодата“ й. Но до последния си дъх тя не промени възгледите си за природата на насилието, защото си даваше сметка, че е нещо, което не може да бъде избегнато. Вместо това сменяше начините на действие, за да се нагажда към реалността.

— Не е кой знае каква философия.

— Не е, права си. Но квелизмът никога не се е отличавал с изявен догматизъм. Единственото кредо, което Квел защитаваше, бе: „Приеми фактите“. Искаше да го изпишат на надгробния й камък. Това означава да се отнасяш творчески към тях, без да ги пренебрегваш или да се опитваш да ги обясниш като някаква историческа последователност. Тя често повтаряше, че никой не може да контролира войната. Дори когато тя самата започна своята война.

— Звучи ми някак пораженчески.

— Ни най-малко. Нищо повече от възприемане на опасността. Приемане на фактите. Не започвай война, ако можеш да я избегнеш. Защото избухне ли, тя бързо излиза изпод контрол. Никой не прави нищо друго, освен да се опитва да оцелее или да следва своя хормонален курс. Да се държи за седлото и да подскача. Да остане жив и да чака момента на освобождаването.

— Както и да е. — Таня се прозя. — Ковач, ще ти призная, че не ме бива особено в чакането. Може да ти прозвучи странно от устата на археолог, но е така. Въпреки лагера…

Изправих се.

— Ще ти донеса нещо за пиене.

— Не. — Тя не помръдна, но гласът й стана неочаквано твърд. — Нямам нужда да забравям, Ковач. Това, от което се нуждая… — Тя се покашля. — Искам да направиш нещо за мен. С мен. Това, което направи и по-рано. В началото, имам предвид. Защото то… — тя погледна потрепващите си ръце — … имаше… неочаквано за мен въздействие.

— Ах — рекох и се отпуснах назад. — Това ли било?

— Да, това. — За миг в гласа й долових яд. — Сигурно има разумно обяснение. След като успокоява емоциите.