Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 82

— Да — той показа два реда снежнобели зъби. Не бях сигурен дали да го нарека усмивка. — Щях да наглася фотонера на максимално широк лъч. Така щях да изпържа целия му отряд и нямаше да могат да ме арестуват.

Погледнах към Хенд. Той само клатеше глава, закрил очите си с длан.

Сън Липинг:

Черни, монголоидни очи, скрити под арковидни епикантови гънки, широки скули. Устни, извити надолу и застинали в мрачно подобие на сардонична усмивка. Дълга, катранена на цвят коса, спускаща се към дясното рамо и прихваната с пръстеновиден статичен генератор. Излъчва непоклатимо спокойствие.

— Разбрах, че си се самоубила? — попитах със съмнение.

— Така ми казаха — бе отговорът. — Помня само, че дръпнах спусъка. Хубаво е да знам, че въпреки обстоятелствата съм съхранила точния си мерник.

Куршумът от пистолета бе проникнал отдясно през долната челюст и преминавайки през мозъка, бе направил симетрично изходно отвърстие в темето.

— Трудно е да се пропусне целта от подобно разстояние — отбелязах безпристрастно.

Черните й очи не трепнаха.

— Но казват, че не е невъзможно.

Хенд се покашля.

— Нещо против да ни кажете защо го направихте?

Тя се намръщи.

— Пак ли?

— Това — поясни Хенд — бе само подборна програма.

— Аха.

Тя изви леко нагоре очи, изглежда търсейки да задейства вътрешна информационна програма. Параметрите на виртуалността не позволяваха да се ползва никакъв друг софтуер, освен този, който принадлежи на „Мандрейк“, но тя не прояви изненада заради липсата на отговор. Постара се да си припомни всичко по обичайния начин.

— Натъкнахме се на взвод от автобронирани машини. Бронепаяци. Опитах се да минирам зададения им район на действие, но там вече бяха поставени вирусни капани, които ги поразяваха право в контролната система. От роулингов тип, ако не се лъжа. — Отново тази мека гримаса. — Нямах време да предприема каквито и да било ответни действия, нито имаше смисъл да се изключвам — усещах вече първите признаци на вируса. Това бе единственото възможно решение.

— Много впечатляващо — бе коментарът на Хенд.

Когато приключихме, върнахме се на терасата да си проветрим главите. Облегнах се на парапета и сведох поглед към опустелите заради полицейския час улици на Приземяване. Хенд отиде да си налее кафе. Терасата зад мен бе почти празна, масите бяха разхвърляни като йероглифен надпис. Нощта бе студена и вятърът ме накара да потреперя. Кой знае защо си спомних думите на Сън Липинг.

От роулингов тип…

Тъкмо роулинговият вирус бе изтребил иненинското предмостие. Бе накарал Джими де Сото да си издере очите, преди да издъхне. Тогава бе последен хит на военното изкуство, сега — стока с отминала слава. Единственият вирусен софтуер, който кемпистите можеха да си позволят.

Времето тече, но пазарните механизми са вечни. Светът се мени, само мъртвите си остават мъртви.

А ние, останалите, трябва да продължаваме.

Хенд се върна с две чаши от кафемашината. Подаде ми едната и се облегна на парапета до мен.

— Е, какво мислиш? — попита след време.