Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 81

— И успяхте ли?

Той ми се ухили.

— Може и тъй да се каже. Имайки предвид, че го скъсихме с една глава.

— Чудех се, защото сега си мъртъв, нали разбираш?

— Щото извадих лош късмет. Оказа се, че кръвчицата на онзи тип била натъпкана с антитоксини. Бавнодействащи. Узнахме го едва когато литнахме към къщи.

— Изпръска ли те? — попита озадачено Хенд.

— Не бе, човек. — Изпълнено с досада изражение. — Опръска партньорката ми, когато му сряза шийната артерия. Право в очите. — Той пусна едно облаче към тавана. — Лошото е, че тя ни беше пилот.

— Ясно.

— Аха. Врязахме се в една сграда. — Той се захили отново. — Стана доста бързо, човече.

Маркус Сучиади:

Красавец, с правилни, почти геометрични черти на лице, достойно да се появи в някой рекламен видеоклип на Лапиний. Маслиненочерни очи, широко чело, леко изпъкнали скули, масивна брадичка, лъскава черна коса, сресана назад. Усещане за стаена енергия, за очакване.

— Съществуват сериозни обвинения срещу вас — поде Хенд със строг поглед.

Черните очи почти не трепнаха.

— Да.

Замълчахме, но Сучиади очевидно нямаше никакво намерение да продължава по темата. Започна да ми харесва.

Хенд вдигна ръка и разпери пръсти като някой фокусник и между тях се появи миниатюрен екран. Пак тази шибана системна магия. На екрана се виждаше главата и раменете на войник, облечен в униформа като моята, а отстрани се нижеха колонки с биоинформация. Лицето ми се стори познато.

— Убили сте този човек — продължи студено Хенд. — Ще обясните ли защо?

— Не.

— Не е и необходимо — намесих се аз. — Вьотин Кучето — кимнах към лицето от екрана — често изкарва хората от нерви. Това, което ме интересува, е как сте успели.

Този път в очите му блесна искрицата на любопитството и той плъзна поглед по черния ми клинов мундир.

— Застрелях го в тила.

Кимнах.

— Много изобретателно. Той мъртъв ли е наистина?

— Да. Използвах фотонер на максимален заряд.

Хенд щракна с пръсти и екранчето изчезна.

— Совалката, в която сте се намирали, е паднала, но от Клина смятат, че „колодата“ ви е оцеляла. Определена е награда за всеки, който я предаде. Все още ви издирват за официална екзекуция. — Той ме погледна изпод вежди. — Доколкото знам, процедурата е доста неприятна.

— Да, така е. — Бях присъствал на няколко показни екзекуции в началото на военната кампания. Отнемаха доста време.

— Нямаме никакъв интерес да ви предаваме на Клина — продължи Хенд. — Но не мога да рискувам да приема в експедицията човек, който в извънредни ситуации отказва да се подчинява на заповеди. Трябва да зная какво се е случило.

Сучиади ми хвърли въпросителен поглед. Кимнах едва забележимо.

— Той нареди да изтребят хората ми — рече лаконично.

Кимнах отново, този път на себе си. Типично в стила на Вьотин.

— И какво го накара да вземе подобно решение?

— О, за бога, Хенд — завъртях се на стола. — Не го ли чу? Искал е да спаси хората си, затова не се е подчинил. На мен това обяснение ми е достатъчно.

— Съществуват някои фактори, които…

— Губим си времето — прекъснах го и се обърнах към Сучиади. — При подобна ситуация би ли постъпил по друг начин?