Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 80

— Кемпистите проповядват революция — отвърна той с нескрито презрение. — Но какво всъщност промениха на Санкция IV?

Почесах се зад ухото.

— Ами… май построиха доста статуи на Джошуа Кемп. Освен това, нищо друго.

— Точно така. И за това трябваше да пожертват живота на стотици хиляди невинни?

— Трудно е да се каже. Виж, Жиан, ние не сме кемписти. Ако получим това, което искаме, мога да ти обещая, че ще се създадат условия Кемп никога да не спечели тази война. Харесва ли ти?

Той постави ръце на масата и втренчи в тях замислен поглед.

— Имам ли друга възможност?

Амели Вонсава:

Издължено лице с ястребови черти и цвят на потъмняла мед. Късо подстригана коса, която расте във всички посоки.

На тила кичурите едва прикриват сребристите пилотски розетки. Под лявото око — татуиран черен знак, сочещ мястото, откъдето да проникват инфонишките. Окото отгоре бе като сив течен кристал, примесен с тъмнокафявото на зеницата.

— Болнични резерви — обясни тя, когато подсиленото й зрение забеляза накъде гледам. — Миналата година попаднах под обстрел над Буткинарската кула и изгубих инфонишките. На орбиталната платформа ми поставиха нови.

— Летяла си назад с прекъснати инфонишки? — попитах с недоверие в гласа. Натоварването би трябвало да раздроби и последните останки от биовериги в скулата й и да изгори тъканта на една педя във всички посоки. — Какво стана с автопилота ти?

Тя се намръщи.

— Изпържиха го.

— И как успя да управляваш машината в подобно състояние?

— Изключих компютъра и летях на ръчно управление. Използвах само задните и маневрените двигатели. Летях на локхийдска „Митома“ — те все още имат ръчно управление.

— Не, питах те как успя да управляваш машината в състоянието, в което беше ти?

— Ах — тя махна с ръка. — Имам висок праг на болка.

Ясно.

Люк Дьопре:

Висок и размъкнат, светлоруса коса, не по военному дълга, нито сресана в някакъв особен стил. Остри, европоидни черти, дълъг, костелив нос, квадратна челюст, любопитни зелени очи. Изтегнат в нехайна поза на креслото, с глава, наклонена на една страна, сякаш не ни вижда добре въпреки ярката светлина.

— Е? — поде той, пресегна се и дръпна една от цигарите ми. — Ще ми кажете ли за какво е тази пиеска?

— Не — отряза го Хенд. — Строго поверително, докато не се качиш на борда.

Гърлен смях, преди да го задави с дим от цигарата.

— Това го чух и предния път. И както ти отвърнах тогава — на кого ще кажа, бе човек? Ако не ме харесате, връщам се обратно в консервната кутия, не е ли така?

— Няма значение.

— Хубаво де. Ще ме питате ли нещо?

— Разкажи ни за последната ти операция — предложих.

— Това е поверително — той огледа за миг сериозните ни лица. — Ей, пошегувах се бе. Вече го разказах на вашия колега. Той не ви ли предаде?

Хенд издаде мъчителен стон.

— Била е само сортираща програма — побързах да обясня.

— Срещаме се с теб за първи път. Така че повтори всичко, ако обичаш.

Дьопре сви рамене.

— Разбира се, що пък не? Трябваше да ударим по местния щаб на кемпистите. По-специално, дебнехме скутера на един от командирите.