Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 78

Когато се върнахме при компютъра, виртуалният двойник на Хенд бе скъсил списъка на подходящите кандидатури до единадесет. На нас това щеше да ни отнеме поне три месеца. Заехме се да ги прегледаме под дразнещо ярката светлина в помещението. За целта първо изключихме виртуалния двойник на Хенд, а после се прехвърлихме в машината.

Последен подбор.

14.

Още си спомням техните лица.

Не лицата на чудесните, издръжливи на радиация маорски бойни „ръкави“, които носеха при Дангрек и из димящите руини на Собървил. Не, помнех лицата, които са имали, преди да умрат. Лицата, които Семетайр бе съхранил и продал в хаоса на войната. Лицата, с които те се помнеха, лицата, с които ми се представиха във виртуалната хотелска стая, където ги видях за пръв път.

Лицата на мъртъвците.

Оле Хансен:

Европоидни черти, снежнобяла кожа, късо подстригана русолява коса, очи, сини като цифров дисплей на медицински монитор в некритичен режим. Пристигнал от Латимер с първия отряд криокапсуловани подкрепления на ООН, в самото начало, когато никой не даваше на Кемп повече от шест месеца.

— Надявам се, че няма пак да ме пращате в пустинята. — По темето и бузите му все още се виждаха червени петна от изгаряния. — Защото ако това възнамерявате, направо ме връщайте в кутията. Не мога да понасям сърбежите.

— Там, където ще ходим, е хладно — уверих го аз. — Като люта зима в Латимерград. Знаеш ли, че всички от твоя отряд са мъртви?

Кимване.

— Видях взрива от хеликоптера. Последното, което си спомням. Но нищо чудно. Открихме неизбухнала мародерна бомба. Казах им, да я взривим на място, но те не ме послушаха. Упорити копелдаци.

Хансен бил част от един сапьорски отряд на име „Меко докосване“. Бях чувал за тях в осведомителните предавания на Клина. Хвалеха ги, че винаги се озовават на мястото в точното време. Е, бяха се озовавали.

— Ще ти липсват ли?

Хансен вдигна глава и втренчи поглед в Хенд.

— Може ли? — кимна той към бутилките на масата.

— Чувствай се като у дома си.

Хансен се надигна, избра измежду шишетата едно, пълно с кехлибарена течност, и си наля. Преди да отпие, стисна устни и сините му очи блеснаха.

— Това е за „Меко докосване“, където и да се намират сега разпердушинените им атоми. Епитафия: трябваше да се вслушат в шибаните ми заповеди. Сега щяха да са тук.

Той изля съдържанието на чашата право в гърлото си и я запрати към насрещната стена. В очите му блеснаха сълзи, но аз реших, че са от алкохола.

— Други въпроси? — попита Хансен с вибриращ глас.

Ивет Крюкшенк:

Двайсетгодишна, с кожа толкова черна, че почти синее, черти, напомнящи донякъде носовия профил на височинен прехващач, опъната и пристегната назад коса, окичена с опасни на вид стоманени украшения, и няколко резервни розетки за имплантанти, оцветени в зелено и черно.

— Тези за какво са? — попитах.

— Лингвапакет, тайландски и мандарин, седми дан шотокан — посочи тя една по една розетките. — Полеви фелдшер за напреднали.

— А другите в косата ти?

— Сателитно-навигационен интерфейс, концертна цигулка. — Тя се засмя. — Последното не се търси особено в наши дни, но пък ми помага да преборя стреса.