Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 239

— Та какво казваше?

Посочих инфоколонката.

— Че така оставяш екрана след себе си. Така го бе оставила и на инфоколоната в кабината на траулера. Вероятно след като си хлопнала вратата под носа на Дхасанапонгсакул и неговите колеги, след като си премахнала двамата от траулера и си ги хвърлила в мрежите. Не му обърнах внимание в първия момент, но както ти казах, емисарската интуиция си знае работата. Трябваше й още малко време, за да натрупа информация.

Тя не откъсваше поглед от инфоколонката. Забелязах, че потрепери, когато споменах името на Дхасанапонгсакул.

— Имаше и други следи, но трябваше да започна да ги търся. Корозиращите гранати в контейнера. Вярно, приличаше да е работа на Шнайдер, но ти се чукаше с него. Стара страст, пламнала отново. Сигурно не ти е било по-трудно да го убедиш да го направи, отколкото да ме вкараш в твоята виртуална сексмечта. В началото не се досетих, защото ти настояваше да качим втория маяк на борда на „Наджини“. Не разбирах защо ще ти трябва да разрушаваш единия, а сетне да се трепеш да поставиш втория на място.

Тя кимна машинално. Мислите й още бяха съсредоточени върху Дхасанапонгсакул. Все едно, че разговарях с вакуум.

— Не виждах смисъл, докато не си спомних какво още бе пострадало от гранатата. Полевите прибори за идентифициране и преценка. Всичките бяха унищожени. Защото само чрез тях бихме могли да се свържем с Дхасанапонгсакул и останалите и да узнаем какво се е случило с тях. Разбира се, рано или късно щяхме да ги върнем в Приземяване и да открием истината. Но ти не си възнамерявала да го допускаш, нали?

Това я накара да се върне към нашия разговор. Погледът й беше измъчен.

— Знаеш ли кога се досетих за всичко това? — продължих, след като дръпнах от цигарата си. — Докато се носех обратно към вратата. Разбираш ли, бях почти убеден, че ще я намеря затворена. В началото не бях сигурен защо, но постепенно всяко късче си застана на мястото. Те бяха преминали през вратата и тя се бе затворила зад тях. Защо се е случило това и най-вече по каква необяснима причина нещастният Дхасанапонгсакул се бе озовал от другата страна на вратата облечен само с фланела? И тогава си спомних за водопада.

Тя премигна.

— Какъв водопад?

— Онзи, във виртуалността. Всяко нормално човешко същество, особено след подобно освобождаващо сексуално преживяване, би изпитало желание да ме бутне в басейна и да се разсмее. Но ти не го стори. Вместо това се разплака. — Разглеждах с жив интерес края на цигарата, сякаш отговорът се криеше там. — Дхасанапонгсакул е бил до теб от тази страна на вратата и ти си го блъснала. А след това си я затворила. Не са необходими два часа за затварянето й, нали, Таня?

— Да — прошепна тя.

— Сигурно си мислела да постъпиш по същия начин и с мен.

— Аз… — поклати глава. — Не зная.

— Как уби двамата от траулера?

— С парализатор. После ги бутнах в мрежите. Удавиха се, преди да се свестят. След това… — покашля се — ги извадих. Мислех да ги заровя някъде. Може би щях да почакам няколко дни, да ги издърпам до вратата и да ги прехвърля от другата страна. Но се изплаших. Непрестанно си мислех, че Уенг и Аирбоу ще открият начин да отворят вратата от онази страна, преди да им е свършил въздухът. Не го вярвах, но… Аз съм археолог. Давам си сметка, че… — млъкна. — Не зная дали можеш да си представиш какво ми беше. Докато седях на палубата и си мислех как се задушават там… как умират. На милиони километри над мен и същевременно вътре в пещерата. Толкова близо. Като нещо огромно, което ме очаква.