Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 241

— В началото… — продължи неочаквано Вардани — смятах, че съм на тяхна страна. Струваше ми се правилно. Всички бяхме на едно мнение. В ръцете на Кемп корабът ще е разменна монета, която Картелът не би могъл да отхвърли. Можеше дори да ни спечели войната. Без да се пролива кръв.

— Хм.

— После открихме, че е боен кораб. Аирбоу намери артилерийската батарея близо до носа. Нямаше никакво съмнение. И още една. Те всички… — тя се закашля отново — се промениха. Дори Аирбоу. Преди беше толкова кротка… Направо се вманиачиха. Сякаш нещо беше минало през вратата и ги беше…

Още една гримаса.

— Сигурно въобще не съм ги познавала достатъчно добре. Двамата от траулера бяха наемници. Но и с тях стана същото. Все говореха за това какво трябва да се направи. За необходимостта от едно или друго нещо, за това какво изисквала революцията от тях. Да изпепелят Приземяване от орбита. Да включат междузвездния двигател на кораба и да отидат на Латимер. И там да направят същото. Да бомбардират цялата планета. Латимерград, Портосейнт, Суфриер. Да ги унищожат един по един, докато не капитулира Протекторатът.

— Биха ли могли да го направят?

— Може би. Стига да им позволи корабът. Но ние тогава не знаехме… Те си мислеха, че ще е лесно. Само това ги интересуваше. Не желаеха повече да го използват като разменна монета. Искаха военна машина. И аз им я бях дала. Обсъждаха смъртта на милиони с весели гласове, сякаш е някаква шега. Вечер се напиваха и пееха революционни песни. Оправдаваха намеренията си с речи. Подготвяха клането на цяла една планета! И аз им бях предоставила инструмента да го направят. Представяш ли си, дори не бяха в състояние да отворят вратата без моя помощ. Те бяха само някакви жалки драскачи. Имаха нужда от мен. Не можеха да си намерят друг капелан, останалите вече летяха назад към Латимер в криокапсули или бяха скрити в подземията на Приземяване. Уенг и Аирбоу ме бяха открили в Индигоград. Буквално ме молиха да им помогна. И аз се съгласих… — гласът й се промени, сякаш се извиняваше. — Аз им го дадох.

— Но после им го отне — добавих мрачно.

Тя се вкопчи в ръба на масата. Взех ръката й я в моята и я задържах.

— И с нас ли възнамеряваше да постъпиш по същия начин? — попитах я, когато ми се стори поуспокоена. Вардани направи опит да се освободи, но аз не я пуснах.

— Няма значение — побързах да кажа. — Вече е минало. По-важното е да се научиш да живееш с него. Достатъчно е да го признаеш. Пред себе си, не пред мен.

Една сълза се търкулна от ъгълчето на окото й.

— Знам ли? — чух шепота й. — Опитвах се да оцелея.

— И се справи не зле — уверих я аз.

Продължихме да седим мълчаливо, нейната ръка в моята, докато по някое време келнерът дойде да попита дали искаме нещо друго.

По-късно, докато се прибирахме през Изкоп 27, минахме покрай същата сграда с парчето от марсианска плоча. Кой знае защо това ми напомни за вкаменените тела на марсианците върху обшивката на кораба. Цяла гора от тях, простираща се към тъмния, близък хоризонт на кораба, разперили криле в последен и отчаян опит да се измъкнат от каквато и да е била онази страшна участ, която ги бе застигнала там.