Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 236
Ричард Морган
— Само вода — рече. — И цигари, ако имате.
— „Седморка“ или „Воля за победа“?
Тя се намръщи.
— „Седморка“.
Келнерът се извърна към мен, надявайки се очевидно, че поне аз няма да му проваля деня и ще поръчам храна.
— Имате ли кафе?
Той кимна.
— Черно. С уиски в него.
Той се отдалечи бавно. Погледнах въпросително Вардани.
— Остави го на мира. Сигурно е отвратително цял ден да виси тук.
— Можеше и да е по-зле. Можеше да е в армията. А и погледни към това — кимнах към разхвърляните наоколо археологически находки. — Какъв декор само. Какво повече ти трябва?
Спечелих усмивка.
— Такеши — тя се наведе през масата. — Когато инсталират виртуалната кутия, да знаеш, няма да дойда с теб.
Кимнах. Очаквах го.
— Извинявай.
— За какво се извиняваш?
— Ами… ти направи доста за мен през последните два месеца. Измъкна ме от лагера…
— Измъкнахме те от лагера, защото ни трябваше. Не го забравяй.
— Бях ядосана, когато го изтърсих. Не на теб, а…
— Да, точно на мен. На мен, на Шнайдер, на целия шибан свят в униформи. Не мога да те виня. Беше напълно права. Измъкнахме те, защото имахме нужда от теб. Нищо не ни дължиш.
Тя сведе поглед към ръцете си.
— Такеши, тогава ти ми помогна да се възстановя. В началото не исках да го призная, но онзи твой емисарски номер свърши работа. Чувствам се много по-добре. Бавно, но се оправям.
— Радвам се да го чуя. Истината обаче е, че го направих, защото имах нужда от теб. Нямаше никакъв смисъл да те измъкваме от лагера, ако душата ти останеше там.
— Душата ми? — тя изкриви уста.
— Извинявай, просто така се изразих. Сигурно съм прекарал твърде много време с Хенд.
Появи се келнерът с поръчките и двамата млъкнахме. Той остави напитките и цигарите. Таня отвори пакета и ми предложи. Поклатих глава.
— Отказах ги. Тази гадост направо убива.
Тя се изсмя беззвучно и пъхна една цигара в устата си. Сръбнах от кафето с уиски.
— Сигурно искаш да знаеш защо оставам?
— Да, защо оставаш?
Тя плъзна пръст по масата.
— Не мога да си тръгна, Такеши. Рано или късно новината ще стигне до широката общественост. Ще отворят вратата или ще пратят там междупланетен кораб. А може би и двете.
— Да, рано или късно. Но засега все още бушува война.
— Мога да почакам.
— Защо да не чакаш на Латимер? Там е далеч по-безопасно.
— Не мога. Полетът с „Чандра“ ще продължи най-малко единайсет години. И то при постоянно ускорение, без промяна на курса. Кой знае какво ще се случи тук за тези единайсет години?
— Може например да свърши войната.
— Войната може да свърши още тази година, Такеши. И тогава Руспиноджи ще обяви за своята находка, очаквайки инвестициите му да се възвърнат хилядократно.
— Преди десет минути не му вярваше повече, отколкото на Хенд. А сега искаш да работиш с него?
— Ами… — тя се поколеба. — Обсъдихме го тази сутрин.
Той е готов да ме скрие, докато положението се успокои. Ще ми осигури и нов „ръкав“. — Тя се усмихна смирено. — Откакто започна войната, добрите археолози се броят на пръсти. Предполагам, че съм част от неговата инвестиция.