Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 234

— Тя ще присъства също. Може да е пилот, но разбира от тези неща.

— Сигурно е така. Изглежда ми доста самоуверена.

Самоуверена беше слаба дума за уменията на Амели. Въпреки защитите и кодовете, въведени в управлението на щурмовия кораб, тя бе успяла да ни прекара по заобиколен маршрут от Дангрек до Изкоп 27 за по-малко от петнайсетина минути.

— Да, бива си я.

— Не се и съмнявам — изкиска се Руспиноджи. — Когато се появихте снощи с това бойно чудовище, реших, че ми е ударил последният час. И през ум не ми мина, че някой може да отмъкне кораб на Клина.

— Е, не беше никак лесно — кимнах.

Поседяхме още известно време около масичката, загледани в скриващото се зад хоризонта слънце. На една от съседните улици на склада, в който живееше Руспиноджи, деца играеха доста шумна игра. Смехът им се извиваше към терасата на покрива като дим от скара в съседска къща.

— Нарекохте ли го? — попита Руспиноджи след време. — Марсианския кораб?

— Не ни остана време.

— Сигурно. Е, сега, когато няма закъде да се бърза… Да имаш някакви идеи?

Свих рамене.

— „Вардани“, например?

— Ах! — възкликна той и ме стрелна с очи. — Дали на нея ще й хареса?

Надигнах чашата.

— Откъде мога да знам?

Вардани почти не ми бе проговаряла, откакто пропълзях обратно през вратата. Убийството на Ламонт изглежда ме бе поставило отвъд някаква финална черта. Или може би касапницата, която бях устроил преди това на брега. Тя затвори вратата с изражение, в което имаше по-малко чувства, отколкото в лицата на „ръкавите“ на „Синтета“, качи се последна на кораба, не промълви нито дума по време на полета и се затвори в стаята си веднага щом пристигнахме при Руспиноджи.

Аз самият не изпитвах кой знае какво желание да разговарям с нея. Бях твърде изморен за разговора, който би трябвало да проведем, а и не съвсем убеден, че има какво да предложа в своя защита. Казах си, че и без това имам други грижи.

Като да направим сделката с Руспиноджи.

На идната сутрин бях събуден от шума на приземяващ се въздушен скутер. Пристигаше техническата група, наета в Приземяване. Надигнах се да ги посрещна, борейки се с главоболието — резултат от евтиното уиски на Руспиноджи и грамадната доза антирадиационни таблетки. Млади, наперени и вероятно добри в онова, което се искаше да свършат, техниците ме подразниха веднага. Руспиноджи ни представи, но аз очевидно бях изгубил способността си да всявам страх. В края на краищата ги отведох при щурмовия кораб, където Амели вече ни очакваше, скръстила ръце. Техниците забравиха колко са важни веднага щом я видяха.

— Знаеш ли — спря ме тя, когато направих опит да ги последвам по стълбичката. — Защо не идеш да поприказваш с Таня? Мисля, че има някои неща, които държи да ти каже.

— На мен ли?

— На някой като теб. Във всеки случай с мен отказа да разговаря.

— Още ли е в стаята си?

— Излезе преди малко — Вонсава махна с ръка към постройките от другата страна на Изкоп 27. — Върви. Аз ще държа под око тия типове.

Открих я половин час по-късно, застанала насред улицата в горния край на града и загледана във фасадата на сградата пред нея. Над арката на първия етаж бе зазидана отломка от марсианска постройка, чудесно съхранен син шлифован камък — елемент от скулптура или декоративна стена. Някой бе изписал с едри букви над полуизтритите техноглифи: „Открит при почвена промивка“. В подножието на арката имаше купчина ръждясали машинарии, подредени в редици, като бронемашини на парад. Между тях щъкаха, привидно безцелно, хора, облечени в комбинезони.