Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 221

Подкарах гравибъгито напред над разровения и окървавен пясък, докато оглеждах за оцелели. В настъпилото затишие след експлозиите двигателят на гравибайка издаваше приятен, мъркащ звук.

Някъде към средата на бойното поле забелязах двама ранени войници да се крият между фибробалоните. Приближих се към тях. Единият бе твърде тежко поразен, за да се интересува от онова, което ставаше около него, при другия шрапнелът бе отнесъл част от лицето и го бе ослепил. Ръката, която вдигна към мен, бе оголена до кост.

— Какво… — чух слабо стенание.

Един изстрел с автомата бе достатъчен да го довърша. Войникът до него едва намери сили да ме прокълне, след което издъхна, задавен от собствената си кръв. Повъртях се над тях още малко, сетне забелязах някакво движение на брега. Друг войник, почти невредим от шрапнелното клане, след като бе пропълзял под търбуха на кораба. Автоматът в ръката ми бе скрит зад контролното табло. Той виждаше само напръскания ми с бронесплав костюм и гравибъгито. Изправи се и поклати объркано глава.

— Ей, кой си ти? — чух го да вика. — И какво е станало тук?

Той зашляпа из плитчините, докато се оглеждаше, сетне отново вдигна поглед към мен. Освободих ключалката на лицевото стъкло.

— Лейтенант Ковач? — извика той учудено. — Кой направи това?

— Ние — отвърнах тихо, макар да заех, че не може да ме чуе. После вдигнах интерфейсния автомат и го приковах с един изстрел към корпуса на кораба.

Движение откъм „Чандра“.

Извъртях бъгито и забелязах фигура с костюм като моя да се препъва надолу по стълбичката и да рухва в подножието й. С един скок на сервоусилвателите се озовах във водата, още десетина ме отведоха при падналата фигура. Едва когато я наближих, забелязах обширна, димяща рана от фотонер в корема.

Лицевото стъкло бе вдигнато. Под него се чуваше мъчителното пъшкане на Дьопре.

— Карера — успя да промълви той. — Предният люк.

Вече се движех, макар дълбоко в себе си да осъзнавах, че съм закъснял.

Предният люк бе взривен като при аварийна евакуация. Лежеше заровен в един пясъчен кратер, където го бяха изхвърлили експлозивните панти. До него стъпки от някой, който бе скочил от люка. Стъпките водеха към оръжейната.

„Твойта кожа, Айзък, отново ни надхитри.“

Нахлух през зейналата врата на оръжейната с автомат в ръка. Нищо. Нито следа. Всичко изглеждаше така, както го бяхме оставили. Зад втората врата душът продължаваше да работи. Миришеше нетърпимо на разтопена бронесплав.

Надникнах внимателно и огледах ъглите. Отново нищо. Влязох и изключих душовете.

Мамка му.

Какво пък, това трябваше да се очаква. Нима си въобразявах, че ще се справя лесно с него?

Върнах се да открия останалите и да им предам добрите новини.

Докато отсъствах, Дьопре бе издъхнал.

Когато се върнах при него, той вече бе спрял да диша и гледаше с изцъклен поглед към синьото небе. Нямаше кръв — от късо разстояние фотонерът изгаря съдовете, а изглежда Карера го бе прострелял от упор.

Вонсава и Вардани го бяха открили преди мен. Заварих ги коленичили на пясъка от двете му страни. Вонсава стискаше в едната си ръка бластер, но очевидно мислите й не бяха в него. Тя едва вдигна глава, когато сянката ми легна върху нея. Приклекнах до тях и въздъхнах уморено.