Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 223

— Не това имах предвид, а теб. Погледни се.

Насочих вниманието си към контролното табло.

— Не бери грижа за мен. Остават ми поне още няколко дни.

— Да, но в болнично легло. Наистина ли вярваш, че имаш някакви шансове срещу Карера? Единственото, което те държи цял, е този костюм.

— Глупости. Забравяш за тетрамета.

— Да, смъртоносна доза, както видях. Колко дълго мислиш, че ще издържиш?

— Достатъчно дълго — погледнах над рамото й към брега. — Къде, по дяволите, се бави Вонсава?

— Ковач! — повиши тон тя, за да привлече вниманието ми. — Опитай само с бомбата. Не преминавай от другата страна. Аз ще затворя вратата.

— Таня, защо не ме простреля с парализатора?

Мълчание.

— Таня?

— Е, добре — въздъхна тя. — Прави каквото щеш. В края на краищата, става дума за твоя живот.

— Не това те питах.

— Аз… — тя сведе поглед. — Изпаднах в паника.

— Говориш глупости, Таня. Виждал съм те да правиш какво ли не през последните два месеца, но нито веднъж да изпадаш в паника. Ти не знаеш значението на тази дума.

— Така ли? Толкова ли добре смяташ, че ме познаваш?

— Достатъчно.

— Тъпи войници — изсумтя тя. — Всички вие сте нещастни романтици с умопомрачено съзнание. Не знаеш нищичко за мен, Ковач. Чукал си ме веднъж, и то във виртуалността. Мислиш си, че това ти дава някаква представа? Че ти дава право да преценяваш хората?

— Хора като Шнайдер ли имаш предвид? — повдигнах рамене. — Той щеше да ни продаде на Карера. И ти го знаеш. Заради него се случи това със Сучиади.

— О, а ти се гордееш със себе си, нали? — Тя махна с ръка към ешафода, на който бе издъхнал Сучиади, и към труповете, които го заобикаляха. — Въобразяваш си, че си постигнал нещо?

— Да не искаш да умра?

— Не!

— Не това е проблемът, Таня. Друго те питах. Защо аз не умрях там? Но както гледам, не желаеш да говориш за това. Като единствен марсиански експерт сред нас, искам да кажа.

— Не зная, вече ти казах. Трябва да съм се изплашила. Грабнах парализатора веднага щом ти го изпусна. И се прострелях.

— Да, това ми е известно. Карера ми каза, че си била в неврошок. Искаше обаче да разбере защо аз не съм бил. А също и защо се свестих толкова бързо.

— Може би отвътре не си като нас.

— Ехей, Ковач!

И двамата погледнахме към брега.

— Ковач! Виж какво намерих.

Беше Вонсава, подкарала бъгито със скоростта на човешки ход. Пред носа му се препъваше позната фигура. Присвих очи и дадох увеличение.

— Не мога да повярвам.

— Кой е това?

Едва сподавих смеха си.

— Един, който знае как да оцелява. Погледни сама.

Ламонт имаше мрачно изражение, но не изглеждаше по-зле от последния път, когато го бях видял. Дрехите му бяха опръскани с кръв, която очевидно не беше негова. Веднага щом ме позна, лицето му светна. Той ускори крачка, сетне спря пред муцуната на бъгито. Вонсава му подвикна нещо и той отново пое право към мен.

— Знаех си! — чух го да вика. — Знаех си, че ти си го направил. Имах цялото ти досие! А съм чувал разни неща за теб, Ковач!

— Открих го в един от складовете на кораба — Вонсава спря зад него. — Доста се измъчих, докато го изкарам навън.