Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 219
Ричард Морган
Бронесплавта е херметична, водонепроницаема и е в състояние да спре високоскоростен проектил като броня на щурмови кораб. На известно разстояние отразява дори стрелба с фотонер.
Посегнах пипнешком и включих дихателния апарат. Част от въздуха изпълни вътрешността на костюма и го изду като балон. Чукнах с брадичка контролното табло на лицевото стъкло и пристъпих встрани.
— А сега е твой ред. Не забравяй да задържиш дъх.
Някъде зад стените Сучиади продължаваше да крещи.
Тетраметът чегърташе сетивата ми. Дръпнах рязко Дьопре изпод душа и включих дихателната му система. И неговият костюм се изду.
— Така, това е. Дръж лицевото стъкло свалено. Ако някой се опита да те спре, направи му този знак. — Показах му знака с палец. — Това означава повреда на костюма. Може да спечелиш известно време. Дай ми три минути преднина, сетне тръгвай. И стой настрана от кърмата.
Той кимна. Не виждах лицето му заради затъмненото стъкло. Поколебах се за миг, сетне го тупнах по рамото.
— Гледай да не умираш, Люк.
Пресегнах се и взех интерфейсния автомат. След това се измъкнах навън, където писъците продължаваха.
Отне ми три минути да заобиколя оръжейната и фибробалона на лазарета. От тази позиция обаче виждах чудесно вратата и постовете, които бе оставил Карера. Разположението им бе същото като снощи — петима въоръжени с леки оръжия, двама със скафандри и един върху гравибъги. По Стойката малко ми приличаше на Куок. Какво пък, нищо чудно, тя никога не е била голям почитател на публичните екзекуции. Поех си дъх и закрачих нагоре по хълма.
Забелязаха ме на около двайсет метра — а и аз не се криех. Размахах безгрижно интерфейсния пистолет и им дадох знака за повреда в костюма. Усещах неприятна, но търпима болка в ранената ръка.
На петнайсетина метра най-сетне подушиха, че нещо не е наред. Видях, че Куок се напряга, и прибягнах до последния коз. Натиснах ключалката на лицевото стъкло и спечелих още десетина метра, преди то да се вдигне догоре. Куок първа ме позна и на лицето й се изписа изненада, примесена с объркване и загриженост. Тя се изправи бавно.
— Лейтенант?
Застрелях първо нея. Единичен изстрел през лицевия отвор на скафандъра. Плазмената сърцевина буквално разкъса шлема й. Затичах се…
Вторият скафандър вече се извръщаше, когато стигнах до него с един-единствен скок. Вдигнах крак и го изритах в гърдите, притискайки го към корпуса на гравибъгито. Сграбчих го за ръката, извих я назад и го гръмнах от упор през шлема.
Нещо ме блъсна отзад в костюма и ме събори на пясъка. Един от войниците без скафандри се бе прокраднал от другата страна, с пистолет в ръка. Интерфейсният автомат сам повдигна ръката ми нагоре и краткият откос го повали. Най-сетне писък, който да се присъедини към този на Сучиади. Затворих лицевото стъкло и сгънах крака. Екзоскелетът ме вдигна в миг от пясъка. Лъч от фотонер изпепели мястото, на което лежах допреди секунда. Проследих го до източника му и пуснах няколко куршума. Стрелецът отхвърча назад от ударите и взривната вълна на проектилите.