Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 209

— Войната се променя — говореше Карера. — Кемп вече не разполага с превъзходство на континента. От седмици не е предприемал въздушни удари. Използва флотилия от айсберги, за да евакуира силите си през Уачаринския пролив.

— Ще може ли да се задържи там? — попитах, колкото да поддържам разговора.

Карера поклати глава.

— Никакъв шанс. Брегът е нисък и равен. Няма къде да се окопае, пък и не разполага с достатъчно техника да изгради бункери. Това означава, че не може да разчита на средства за електронна борба, нито на кибероръжия. Дай ми още шест месеца и ще го прогоня оттам с бронирана група. След година ще паркирам „Чандра“ в центъра на Индигоград.

— И после какво?

— Моля?

— И после какво следва? Когато превземете Индигоград и унищожите всичко, което е построено там, а Кемп избяга с шепа фанатици в планините. Тогава какво ще правите?

— Ами… — Карера изду бузи. Изглежда въпросът ми го бе заварил неподготвен. — Все същото. Стратегия на задържане и на двата континента, ограничени полицейски акции и показни разстрели, докато немирните се успокоят. Но дотогава…

— Дотогава ние няма да сме тук, нали? — пъхнах ръце в джобове. — Ще напуснем тази кална топка, която се величае за планета, но не може да надмогне дребните си враждички. И къде ще идем, например?

— Дом Хън изглежда подходящо място. Вътрешнополитически боричкания, дворцови интриги. Ще си в собствени води.

— Благодаря.

Откъм фибробалона долетяха ниски гласове. Карера нададе ухо.

— Защо не дойдеш с мен да се повеселим — предложих му аз. — Вместо да се забавляваш с играчките на Ламонт.

Тримата оцелели членове на експедицията на „Мандрейк“ бяха насядали около ниска масичка в единия край на голямото помещение. Часовоите се навъртаха около входа и хвърляха по някое око на затворниците, но иначе не ги притесняваха.

Когато влязохме, те вдигнаха глави към нас. Всеки реагира по свой начин. Люк Дьопре демонстрираше пълно безразличие и нито едно мускулче на лицето му не трепна. Вонсава улови погледа ми и вдигна въпросително вежди. Вардани изгледа първо мен, сетне Карера и накрая се изплю демонстративно на пода.

— Това е за мен, предполагам — подметна командирът на Клина.

— Поделете си го — подхвърли археоложката. — Изглеждате достатъчно близки.

Карера се усмихна.

— Госпожице Вардани, бих ви посъветвал да не излагате на риск съдбата си по такъв лекомислен начин. Иначе вашето малко приятелче пак ще ви ухапе.

Тя поклати глава, но не отговори. Помъчи се да вдигне ръка към впития в рамото й неутрализатор, но се отказа. Вероятно вече бе правила подобни опити.

Карера се приближи към нея и приклекна на пода, до мястото, където се бе изплюла. Докосна храчката с пръст и го помириса. Лицето му придоби угрижен израз.

— Не ви остава много, госпожице Вардани. На ваше място щях да се държа по-любезно с човека, от когото зависи дали да ви бъде разрешено скорошно „пренахлузване“.

— Съмнявам се, че подобно решение е по силите ви.

— Хубаво — сви рамене Карера. — Нека да кажем, че този човек има право на глас. Стига, разбира се, да стигнете до Приземяване в състояние, което го позволява. А може и да не успеете.