Читать «Сразени ангели» онлайн - страница 208
Ричард Морган
— Не и аз. Някои от другите. Не съм следил кой къде е бил.
— Не ми прилича на организирана експедиция.
— Ами, не беше — отвърнах нехайно. — Айзък, не разбираш ли? Ние всички бяхме малко шашнати от това, което виждахме. Иди там и ще го почувстваш.
— Може би си прав — той се поколеба, сетне продължи. Видели сте и някакви… призраци?
Свих рамене с престорено безразличие, но мислите ми се гонеха трескаво.
— Видяхме
Той се усмихна извинително.
— Прихващам разни навици от Ламонт. Той изгуби интерес към слухтенето, но ми остави в наследство екипировката си. Според медицинския доклад — той посочи инфоколонката, — всички показвате симптоми на тежко парализиране. Освен теб и Сън, очевидно…
— Да, Сън се застреля. Ние… — Кой знае защо ми се струваше невъзможно да го обясня. Все едно да повдигна на плещите си непосилна тежест. Последните мигове на марсианския кораб бяха обгърнати със спомена за непоносима болка и за писъците на екипажа. Как да разкажеш за това на човек като Карера? Как да проникнеш зад непробиваемата обшивка на неговата вяра? Как да му предадеш онова усещане за странна реалност…
Така ли беше? Каква част от онова, което си спомнях, бе неподправен факт?
Действително ли всичко беше толкова страшно? Хенд започна пръв и аз му повярвах. Поддадох се на паниката му. Хенд, хоганът. Хенд, религиозният маниак. Кога друг път му се бях доверявал за нещо?
Защо въобще му повярвах?
Сън. Сграбчих този факт. Сън знаеше. Тя видя какво назрява и предпочете да се самоубие, вместо да присъства на него.
Карера ме гледаше със странно изражение.
— Да?
— Почакай малко. — Изведнъж взе да ми просветлява. — Ти каза: освен Сън и
— Ами да. Всички останали имаха признаци на стандартна електроневрална травма. От силен заряд, както ми докладваха.
— Но не и аз.
— Не и ти — потвърди той, но ме гледаше учудено. — Защо, спомняш ли си някой да те е прострелвал с парализатор?
Когато привършихме, той изключи инфоколонката с едно небрежно махване на ръката и ме отведе по пустите коридори навън, където вече бе среднощ. Почти не разговаряхме. Изглежда виждаше колко са объркани спомените ми. А може би не можеше да повярва, че един Емисар би могъл да изпадне в подобно състояние.
Аз самият не можех да го повярвам.
Потреперих.
На един чист участък от пясъка край „Анджин Чандра“ издигаха ешафода за екзекуцията на Сучиади. Подпорите вече бяха поставени на местата си, забити дълбоко в пясъка, но под флуоресцентната светлина на прожекторите наподобяваха на щръкнали нагоре крака на насекомо. Наблизо бяха подредени все още несглобените части на анатомизатора, приличаха на останки от насечена оса.
